Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!


  • Please log in to reply
46 replies to this topic



    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4809 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост

- Хубава играчка за Том и неговата дама! Прекрасна бе тази, която я носеше някога на своето рамо. Златоронка ще я носи сега, ала не ще забравим другата! 



    * * * R.ND.R * * *

  • Потребители
  • 1772 posts
  • Gender:Male
  • Location:Vinyamar, Nevrast

Дано не се повтарям, но любимите ми цитати/пасажи от може би любимата ми легенда:


>> And at that hour the sun went down beyond the rim of the world, as a mighty fire; and Tuor stood alone upon the cliff with outspread arms, and a great yearning filled his heart. It is said that he was the first of Men to reach the Great sea, and that none, save the Eldar, have ever felt more deeply the longing that it brings.

...А в тоз час слънцето потъвало отвъд пределите на света като огромно пожарище; стоял Туор сам-самичък върху канарата с прострени ръце и в сърцето му бликнал неудържим копнеж. Казват, че той пръв от синовете човешки достигнал Великото море и никой освен елдарите не е изпитвал тъй силно копнеж по необятната шир. <<




>> ... There at the end of a weary night in the grey of dawn they halted; and Voronwë was dismayed, looking about him in grief and fear. Where once the fair pool of Ivrin had lain in its great stone basin carved by falling waters, and all about it had been a tree-clad hollow under the hills, now he saw a land defiled and desolate. The trees were burned or uprooted; and the stone-marges of the pool were broken, so that the waters of Ivrin strayed and wrought a great barren marsh amid the ruin. All now was but a welter of frozen mire, and a reek of decay lay like a foul mist upon the ground.

"Alas! Has the evil come even here?" Voronwë cried, "Once far from the threat of Angband was this place; but ever the fingers of Morgoth grope further."

"It is even as Ulmo spoke to me," said Tuor: "The springs are poisoned, and my power withdraws from the waters of the land."

"Yet," said Voronwë, "a malice has been here with strength greater than that of Orcs. Fear lingers in this place." And he searched about the edges of the mire, until suddenly he stood still and cried again: "Yea, a great evil!" And he beckoned to Tuor, and Tuor coming saw a slot like a huge furrow that passed away southward, and at either side, now blurred, now sealed hard and clear by frost, the marks of great clawed feet. "See!" said Voronwë, and his face was pale with dread and loathing. "Here not long since was the Great Worm of Angband, most fell of all the creatures of the Enemy! Late already is our errand to Turgon. There is need of haste."

Even as he spoke thus, they heard a cry in the woods, and they stood still as grey stones, listening. But the voice was a fair voice, though filled with grief, and it seemed that it called ever upon a name, as one that searches for another who is lost. And as they waited one came through the trees, and they saw that he was a tall Man, aimed, clad in black, with a long sword drawn and they wondered, for the blade of the sword also was black, but the edges shone bright and cold. Woe was graven in his face, and when he beheld the ruin of Ivrin he cried aloud in grief, saying: “Ivrin, Faelivrin! Gwindor and Beleg! Here once I was healed. But now never shall I drink the draught of peace again.”

Then he went swiftly away towards the North, as one in pursuit, or on an errand of great haste, and they heard him cry Faelivrin, Finduilas! until his voice died away in the woods. But they knew not that Nargothrond had fallen, and this was Túrin son of Húrin, the Blacksword. Thus only for a moment and never again, did the paths of those kinsmen, Túrin and Tuor, draw together. <<




>> Then there was a noise of thunder, and lightning flared over the sea; and Tuor beheld Ulmo standing among the waves as a tower of silver flickering with darting flames; and he cried against the wind:

"I go, Lord! Yet now my heart yearneth rather to the Sea."

And thereupon Ulmo lifted up a mighty horn, and blew upon it a single great note, to which the roaring of the storm was but a wind-flaw upon a lake. And as he heard that note, and was encompassed by it, and filled with it, it seemed to Tuor that the coasts of Middle-earth vanished, and he surveyed all the waters of the world in a great vision: from the veins of the lands to the mouths of the rivers, and from the strands and estuaries out into the deep. The Great Sea he saw through its unquiet regions teeming with strange forms, even to its lightless depths, in which amid the everlasting darkness there echoed voices terrible to mortal ears. Its measureless plains he surveyed with the swift sight of the Valar, lying windless under the eye of Anar, or glittering under the horned Moon, or lifted in hills of wrath that broke upon the Shadowy Isles," until remote upon the edge of sight, and beyond the count of leagues, he glimpsed a mountain, rising beyond his mind's reach into a shining cloud, and at its feet a long surf glimmering. And even as he strained to hear the sound of those far waves, and to see clearer that distant light, the note ended, and he stood beneath the thunder of the storm, and lightning many-branched rent asunder the heavens above him. And Ulmo was gone, and the sea was in tumult, as the wild waves of Ossë rode against the walls of Nevrast. <<




П.П.: И малко стихове от The Lay of the Children of Hurin:

Light lay the earth || on the lonely dead;
heavy lay the woe || on the heart that lived.
That grief was graven || with grim token
on his face and form, || nor faded ever:
and this was the third || of the throes of Túrin.


Edited by proudfoot.underhill, 08 януари 2015 - 10:23 .

Hobbit-12_HB02-_A.gif "If in doubt, always follow your nose."




  • Потребители
  • 1009 posts
  • Gender:Male
  • Location:Рудаур

Песен поде

пророчица древна,

заслушаха замъците –

тя застана високо.

За съдбовност и смърт

словата ѝ бяха,

за последната битка,

що боговете чака.


Рогът на Хеймдал

реве в ушите ми;

Огненият мост

се огъва под конници;

Ясенът страда,

треперят ръцете му,

Вълкът се събужда,

воини яздят.


Мечът на Сурт

морав дими;

Змеят заспал

замърда в морето;

от пристан в пъкъла

призрачен кораб

стоварва легиони

за сетната битка.


Вълкът Фенрир

вече чака Один,

а пламъкът на Сурт –

прекрасния Фрейр;

дълбокият дракон

дебне Тор –

нима загива

Земята вече?



Явно звукът от надут рог трепти и отеква силно в тялото и ума ми. А звукосъчетанията в имената Хаймдал и Гялархорн ме карат почти да настръхна (мислено успяват, а, вероятно, при подходящо четене на глас, ще стане и кожно). Образът пък на всеопасващия змей, който разклаща световните води и цялата земя, е твърде силен!

Edited by bdk, 11 март 2015 - 11:08 .






    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4809 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост

На английски ефектът е наистина осезаем. 


Faith then they vowed
Fast, unyielding,
There each to each
In oaths binding.
Bliss there was born
When Brynhild woke;
Yet fate is strong
To find its end.




  • Потребители
  • 1009 posts
  • Gender:Male
  • Location:Рудаур
Добре известните прощални думи на Торин Дъбощит към Билбо Торбинс: "Ако всички скъпяха повече забавленията, песните и хубавото хапване пред съкровищата от злато, светът щеше да бъде по-весел." - за степенуването на стойностите

Думите на Том Бомбадил към хобитите (на изпроводяк след премеждията по Могилните ридове): "Бъдете смели, но предпазливи! Не падайте духом и с весели сърца препускайте срещу съдбата си!" - за това, което предстои за преодоляване

"... Той единствен е поел задължение: да не захвърля Пръстена, да не го отстъпва на слугите на Врага и да не позволява да го докосва никой освен членовете на Отряда и Съвета, и то само при крайна необходимост. Другите потеглят с него като свободни спътници, за да му помагат по пътя. Можете да се задържите, да се върнете или да се отклоните по други пътища в зависимост от случая. Колкото по-надалеч отидете, толкова по-трудно ще бъде да се оттеглите; ала ни клетва, ни оброк ви обвързват да продължавате против волята си. Защото още не познавате силата на сърцата си и не можете да предвидите какво ще срещне всеки от вас по пътя.
— Безчестен е онзи, що казва „сбогом“, когато мрак обвие пътя — каза Гимли.
— Може би — каза Елронд, — но нека не се зарича да крачи из мрака онзи, що не е видял свечеряването.
— И все пак клетвено слово може да укрепи тръпнещото сърце — възрази Гимли.
— Или да го сломи — допълни Елронд. — Не гледайте прекалено напред! Тръгвайте сега с надежда в душите!..."


"... — Последният ми поглед бе към онова, що е най-красиво — каза той на спътника си Леголас. — От днес нататък не ще нарека красиво нещо освен нейния дар. — Той притисна ръка към гърдите си. — Кажи ми, Леголас, защо дойдох на този Поход? Не знаех аз къде е най-голямата опасност. Право казваше Елронд, че не можем да предвидим какво ще срещнем по пътя си. Мъчения в мрака — от това се боях, но този страх не ме възпря. Ала не бих дошъл, ако познавах заплахите на светлината и радостта. Нищо не би се сравнило с тежката рана на тази раздяла, та дори да се изправя още тази нощ срещу самия Мрачен владетел. Уви за Гимли, син на Глоин!..."

- за силата на клетвата (а и за изпитанията пред тъмнината и светлината)

"... И какво разбираш под „свободен“? Има някакви условия, предполагам?
— От прозорците си виждаш причините да напуснеш — отговори Гандалф. — Като помислиш, ще се сетиш и за други. Слугите ти са разпръснати и унищожени; съседите си сам превърна във врагове; измами новия си господар или поне се опита да го сториш. Когато окото му се обърне насам, то ще е червеното око на гнева. Но щом казвам „свободен“, значи разбирам „свободен“ — свободен от въже, верига или заповед; волен да идеш където си щеш, та било то и в Мордор, Саруман, стига да пожелаеш..." - за същината на свободата

"... За този предмет, благородни приятели, вече знаете достатъчно, та да разберете в какво положение сме и ние, и Саурон. Ако той си го възвърне, доблестта ви е напразна — бърза и пълна ще е победата му, толкова пълна, че краят й не се вижда чак до свършека на света. Ако Пръстенът бъде унищожен, Врагът ще рухне; падението му ще е тъй гибелно, че вече никога не ще се надигне. Защото ще изгуби основната част от изначалната си вродена сила и всичко сътворено или заченато от нея ще се разпадне, а той ще осакатее завинаги, ще се превърне в обикновен злобен дух, който се терзае в мрака, ала вече не може да израсне и да придобие форма. И тъй светът ще се освободи от велико зло. Други злини могат да го заместят — Саурон не е нищо друго освен слуга или пратеник. Ала не е наша работа да мъдруваме над безкрайните съдбини на света, трябва само да помагаме както можем на епохата, в която живеем, да плевим злото в полята, които познаваме, та ония, що дойдат подир нас, да разорат чисти угари. А дали ще е слънчево времето им, или облачно — това не решаваме ние. Сега Саурон знае всичко това, знае и че изгубеният безценен пръстен отново е намерен; но още не знае къде се намира, поне така се надяваме. И следователно го е обзело тежко съмнение. Ако сме намерили този предмет, значи някой между нас има силата да го овладее. Това също му е известно..." - Гандалф с (може би ;)) по-доброто обяснение даже от онова към Фродо за уползотворяването на наличното време

"... Хвърли се напред с гол меч, готов за битка. Но Ам-гъл не го нападна. Просна се на земята и захленчи.
— Не ни убивайте — изплака той. — Не ни мъчете с мръсссната жестока стомана! Оставете ни да живеем, да, само да поживеем още мъничко. Загубени, загубени! Загубени сме! А като изчезне Безценното, ще умрем, да, ще умрем и ще станем на прах. — Дългите му костеливи пръсти сграбчиха шепа пепел от пътя. — Праххх! — изсъска той.
Ръката на Сам трепна. Умът му бе пламнал от гняв и спомени за злодеянията. Справедливо бе да съсече вероломната, престъпна гад — справедливо и хилядократно заслужено; а и само тъй щяха да бъдат в безопасност. Но нещо в дъното на сърцето му го удържа — не можеше да удари тая загубена, съсипана, пределно окаяна твар, просната сред праха. Макар и за малко, той сам бе носил Пръстена и сега смътно се досещаше за страданията на съсухрения телом и духом Ам-гъл, поробен от Пръстена, неспособен вече да открие в живота покой и утеха..." - заради удоволствието от силата на Толкиновия разказ, разкрита тук в описанието на отчаяния и съсипан Ам-гъл

Edited by bdk, 19 юли 2016 - 11:01 .







  • Потребители
  • 1009 posts
  • Gender:Male
  • Location:Рудаур
"Тогава всички спомени за страданията го напуснали изведнъж и в душата му се вселила магия; защото Лутиен била най-прекрасна сред Чедата на Илуватар. Синя била нейната премяна като безоблачен небосвод, а очите й сиви като звездна привечер; наметалото й било обшито със златни цветя, а косата й черна като среднощна сянка. Като слънчев лъч по зелени листа, като ромон на бистри води, като звезден блясък над земните мъгли — такава била нейната величава прелест; а по лицето й сияела неземна светлина."

- чак сега сякаш успявам да съзра в пълнота красотата, описана тук - сравненията да ми говорят с образи, които си представям и от опит, от видяно, от преживяно.

"Но Берен само се разсмял.
За евтини дреболии — рекъл той — продават елфическите крале своите дъщери — за лъскави камъчета и дрънкулки на древни майстори. Ала щом такава е твоята воля, Тингол, ще я изпълня. А когато отново се срещнем, в ръката си ще държа Силмарил от Желязната корона; защото тепърва ще чуеш отново за Берен, син Барахиров.
После той погледнал в очите на Мелиан, която мълчала; сбогувал се с Лутиен Тинувиел, поклонил се на Тингол и Мелиан, разбутал стражата и напуснал Менегрот, за да поеме по своя самотен път."

- тук няма нужда от обяснение май.

"Елфическите легенди разказват, че след като Еарендил тръгнал да потърси Елвинг, Мандос заговорил за неговата участ и рекъл:
— Нима простосмъртен човек ще стъпи върху нетленните земи, без да плати с живота си?
Но Улмо възразил:
— Та нали за това се е появил на бял свят. Кажи ми, ако можеш: дали Еарендил е син на Туор от Хадоровия род или чедо на Тургоновата щерка Идрил от елфическия род на Финве?
А Мандос отвърнал:
— Все едно, Нолдорите доброволно заминаха в изгнание и не могат да се завърнат тук."

- Улмо ми става още по-любим - може би измежду Валарите най-любим, дори повече от Ауле, Явана и Ниена. И Мандос харесвам дори, но тук Улмо му отвръща твръде добре.

"Когато за пръв път се издигнал да плава из небесния океан, Вингилот изгрял над света ненадейно, обгърнат в искрящо сияние; а в Средната земя го съзрели отдалече със смаяни очи и решили, че трябва да е поличба, та го нарекли Гил-Естел, що означава звезда на върховната надежда. И като видял тази нова звезда сред вечерния небосклон, Маедрос запитал брат си Маглор:
— Не е ли Силмарил онова, що блести сега далече на запад?
А Маглор отговорил:
— Ако наистина мощта на Валарите въздига отново онзи Силмарил, що видяхме да потъва в морската бездна, нека бъдем доволни; защото сега величието му се разкрива за всички, ала въпреки туй е недостъпно за злото.
Тогава елфите вдигнали взор към небето и отчаянието напуснало сърцата им; а в Морготовата душа се загнездили тежки съмнения."

- Маглор също ми става по-любим с всяко следващо четене.

"В незнаен за хората час връхлетяла бедата, трийсет и девет дни след отплаването на кралския флот. Изведнъж огън бликнал над Менелтарма, налетял ураганен вятър, небето и земята се разтресли, хълмовете рухнали и Нуменор потънал в морето заедно с жените, децата, девойките и горделивите дами; и всичко в него — градини, чертози, кули, гробници, богатства, накити, гоблени, картини, скулптури, смях, веселие, музика, мъдрост и знания — всичко туй изчезнало навеки. Все по-високо се вдигала над земите хладната зелена вълна, увенчана с корона от бяла пяна и накрая погълнала в своята гръд кралица Тар-Мириел, по-прекрасна от сребро, слонова кост и перли. Твърде късно опитала тя да избяга по стръмните стълби към свещения връх Менелтарма; настигнали я водите и ревящият вятър отнесъл сетния й вик."

- въобще целият Акалабет от отвеждането на Саурон в Нуменор до потъването на острова - силно и страховито описание на бързото падение, жестокостите и безумията на прежде великия народ. Отделно може човек да си мисли как всичко потънало не е стрито на прах и една епоха по-късно още е дълбоко под вълните, докато моряци безуспешно дирят върха на Менелтарма над повърхността!

Edited by bdk, 24 март 2018 - 10:33 .






    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4809 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
— Саруман, Саруман! — изрече Гандалф през смях. — Сбъркал си жизнения си път, Саруман. Трябвало е да станеш кралски шут и да припечелваш хляб и камшици с имитация на съветниците. Ох, ще се пукна!

1 user(s) are reading this topic

0 members, 1 guests, 0 anonymous users