Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

За снимки на зъби се играе шах


  • Please log in to reply
No replies to this topic

#1
Мерилиън

Мерилиън

    граф О'Манов

  • Потребители
  • 695 posts
Тия дни ме наболяваше един зъб, днес след работа ходих да го снимат. В „Гугъл” открих едно ДКЦ, за което пишеше, че рентгенът му работи до 7 вечерта. И зъбни снимки правели. Става, казах си, и в шест без десет, преди да се е мръкнало, се вмъкнах в поликлиниката.

Точно до входа, вляво, имаше едно табелище, на което пишеше кое къде се намира. Дотук добре, но табелището, чийто долен край в едни по-хубави времена е стърчал на петдесетина сантиметра над равнището на пода, сега беше облегнато о стената. Половината от него се падаше между въпросната стена и един диван, така че можех да разбера какво се случва на първия и втория етаж, но на третия и четвъртия – не. Рентгени на първия и втория етаж нямаше (бюро за информация също нямаше, нито пенсионер, който пази вратата да не я счупят, имаше регистратура, но хората там изглеждаха заети) , така че поех по едни много тесни и неосветени стълби. Реших първо да се кача на четвъртия етаж, но там вратата изглеждаше заключена, така че се пробвах с третия – там даже светеше.

От стълбищната площадка се озовах в широко и осветено помещение, в единия му край на стар диван седяха две баби, които изглеждаха така, все едно ей сега са се опитали да спънат някой камион. От помещението излизаха три коридора, но единият беше преграден от метална врата. Това беше и първото (изпреварвайки събитията, ще отбележа – и единствено) място в цялата поликлиника, в което видях голяма, излъскана и на място поставена табела. Зад тази врата в по-ранните часове на деня очевидно щъкаха главният счетоводител и още разни главни хора на болницата, чиито функции вече не помня. Избрах си напосоки един от останалите два коридора и поех по него.

Беше тъмно, но не съвсем. Слаба светлина със странен цвят проникваше някъде отгоре. Почти като на дискотека, само че миришеше по-иначе. Дискотека „Формалин”, помислих си. Отляво и отдясно беше пълно с реклами на лекарства, окачени по стените. Големи, цветни, в рамки. Предполагам, че едно време по стените на болниците са окачали картини. Сега окачват реклами. Рекламата вляво от мен питаше: „ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?”. Имам. Три диоптъра. Наместих си очилата и се обърнах към другата стена. Там стоеше същата реклама и настояваше: „ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?”. Преди да вляза, си бях надул Еминем в слушалките, та надъханото настроение още ме държеше, затова не им обърнах внимание. Мислено им теглих една майна и продължих надолу, за да търся рентгена. Може би щях да го открия, но пътят ми бе спрян от още няколко реклами, които поставяха въпроса по следния начин – „ИМАТЕ ЛИ ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ?”. Може би все пак нямам, помислих си, ако поне една от картините беше питала нещо различно, нещо като: „А ПРОБЛЕМИ С ОЧИТЕ НЯМАТЕ ЛИ?”, щях да се притесня.

Не искам в този коридор, казах си, ако ще рентгенът да е зад следващата врата. Затова се върнах и заложих на последния останал коридор. Още първата врата обаче ме сепна – „РЕНТГЕН”, пишеше на нея. Ощастливен, тръгнах да чукам предпазливо, но един друг надпис, не по-малък от предния, ме притесни – „ЗА СНИМКИ НА ЗЪБИ НЕ СЕ ЧУКА”. Междувременно зъбът ми беше започнал пак да пулсира, така че първата мисъл, която изскочи в главата ми, беше, че съобщението на вратата е поставено с цел улеснение на страдащите от остър зъбобол младежи, на които се разрешава направо да отварят, а в краен случай – и да разбият преградите пред себе си, и в случай, че вътре няма никой, сами да си направят снимка на болящия зъб, пък и на останалите като бонус.

Е, не живеем в такъв свят, усетих се и се тръшнах на дивана до вратата. Когато го боли зъб, човек е конформист, а конформистите не се нуждаят от диспозитивни правни норми. Затова се замислих за нещо императивно, което ми би служело като пътеводна светлина в случая. Какво би могъл да направи човек за снимка на зъб? Щом ми казваха, че не трябваше да чукам, нямаше да чукам – и без това видът на средностатистическата българска медицинска сестра може да убие всякакво подобно желание. Щях просто да си седя отвън.

Седях и чаках. Зъбът ме болеше, затова се опитах да си намеря някакво занимание. Книга не си носех, а батерията на плейъра ми беше паднала, затова се опитах да играя блинд шахмат сам със себе си. Като ученик го можех тоя номер. А преди две години дори бих един приятел, който гледаше дъската – в ситуация, в която положението на фигурите ми беше горе-долу толкова ясно, колкото световната география за Сара Пейлин, направих един ход, за който се оказа че дава мат на царя му. Прегърбих се, както си седях, уж за да имитирам мислене, но всъщност за да мога по-добре да се хвана за бузата, че болката още повече се засили. Нямам време, помислих си и започнах с недвусмислен намек за бърза саморазправа – с хода е2-е4. Едно време Боби Фишер е откривал партиите си с този ход. На един междузонален турнир всички си мислели, че Фишер си е бил тръгнал, разсърден на организаторите – точно преди да играе с най-върлия си враг, Самюъл Решевски. Последният се настанил за партията, но Фишер го нямало. За първите 40 хода противниците имали по час и половина, но трябвало да се появят един час след началото, иначе губели служебно. Петдесет и четири минути след уреченото време по съседните маси кипяла напрегната борба, а Решевски доволно гледал в тавана или се почесвал по корема, или си барал ушите, или каквото там било. Една минута по-късно Боби връхлетял в залата, преместил царската пешка две полета напред, а от изненадата шапката на предводителя на черните фигури се строполила на пода. Партията приключила бързо и болезнено, като вадене на зъб.
Петдесет и четири минути след началото на моята партия белите вече бяха играли, а болката ми беше почти отшумяла, затова и аз като Решевски се бях пооблегнал назад и не бързах да правя нов ход. Митичната врата до мен се поотвори, аз се извърнах. Една от гореописаните средностатистически медицински сестри, по-скоро главата на една от тези сестри, се подаде и ме заговори: „Ма вие що чакате?” „За снимка на зъб”, й отговорих. „Ааааа, яс-но!” – отсече тя. „Ами след малко”, продължи и затвори вратата от същата страна.
Значи имаше надежда, помислих си и отново се върнах към императивната правна норма, за която си мислех преди около петдесет и пет минути. Аз не я бях забравил, никак даже – и сега предположението ми се потвърди, за да имаше шансове да ти снимат зъба, трябваше да играеш шах. Трескаво се попипах по джобовете и открих лист и химикал и – о, чудо – тиксо, което бях купил час по-рано, разбира се, с друга цел. Изчаках малко, че да спрат да ми треперят ръцете от вълнението, подпрях листчето на стената и както си бях седнал на дивана, написах с големи, четливи, печатни букви: „ЗА СНИМКИ НА ЗЪБИ СЕ ИГРАЕ ШАХ”. После се огледах, нямаше никой, освен двете баби, които още седяха там (и не се бяха помръдвали, дали всъщност не се бях озовал в природонаучен музей с препарирани експонати?). Станах и залепих листчето на вратата, върху това за чукането.

Бях направил нещо велико, нещо, което щеше да облекчи живота на идващите след мен бедни души. От вълнение отидох до съседната врата, обзет от мисълта, че може би и там мога да поставя такъв надпис, че мога да оставя този надпис на всички врати в цялата поликлиника, а като приключа, ще се запътя до следващата – и когато на сутринта тълпи от хора с кариеси и пулпити обсадят рентгеновите кабинети, наместо да чукат и притесняват хората там, те кротко ще приседнат на диванчето в коридора, ще вперят поглед в мрака към противника си и с фишеровско хладнокръвие ще обявят война. Е две – е четири.
След този ход обаче черните имат голям брой възможни отговори – някои целят по-остра игра, други – по-спокойна. Влакове много, пътници – също. На едно европейско отборно първенство, няколко години след оттеглянето на Фишер от шаха, практически непобедимият световен шампион Анатолий Карпов седял срещу дългокосия шахматен Бержерак Антъни Майлс от Англия. Карпов започнал с хода е2-е4 и вероятно започнал да си мисли за небезизвестната си колекция от пощенски марки, защото до този момент водел на Майлс с резултат от порядъка на 9-0. Англичанинът, който дотогава бил изпробвал доста защити срещу Карпов, просто взел най-крайната пешка вдясно от себе си и я преместил едно квадратче. Дотогава този ход не бил популярен сред шахматистите, в учебниците за начинаещи не се споменавал, в тези за напреднали също – понеже на никого не би следвало да му минава през главата подобен връх на идиотията. Меко казано, ход за оптимисти. А да се играе така срещу Карпов в края на седемдесетте или началото на осемдесетте е било все едно сега да предизвикаш Рамзан Кадиров на ръкопашен бой в центъра на Грозни.

Излишно е да казвам, че Майлс спечелил.

Това, което прочетох на вратата, беше равносилно на ход от порядъка на а7-а6 в ответ на моето правилно, искрено и агресивно е4. Честните ми амбиции бяха спънати, защото бележката на втората врата в този коридор казваше, че „ПОЖАРОГАСИТЕЛЯТ Е В СТАЯ 204 А”. Но разбира се – как ще махнеш такава бележка? С удоволствие бих затрил всички уведомления от типа „главен счетоводител”, „пазете тишина” и „образцова поликлиника”, но хората просто трябва да знаят къде е пожарогасителят. А да сложа още една бележка под тази – не върви, може да ги разсея в критичен момент. Току-виж някой, който не е бил в първия коридор и има проблеми с очите, но още не го е осъзнал, прочете, че при пожар се играе шах, и поеме из коридорите да си търси партньор.

Друго си е така, казах си. Сега трябваше обаче да намеря стая 204 А. Първо, защото се надявах да е лесно човек да разбере къде е тази стая. В противен случай щях да уведомя службата по противопожарна безопасност или някой по-висшестоящ пожарникар. Ако ли пък стаята беше достатъчно близо, просто щях да залепя листчето някъде вътре– за да може, ако някой, който го боли зъб и дойде в поликлиниката, тъкмо намери рентгена (и подобно на мен няма проблеми с очите, може би само си мисли, че има), но бива сепнат от миризмата на дим – за да може този човек, който, воден от инстинкта си за самосъхранение по неведом за висшата сила, създала този свят, начин, се добере до пожарогасителя от стая 204 и усмири огнената стихия , – за да може, когато този човек се върне да остави пожарогасителя на мястото му, малко поопърлен и с пулсиращ зъб, но горд от чувството си за изпълнена гражданска отговорност , - за да може да се поспре пред моето листче, което ще го посъветва как да оцелее, докато чака да му дойде времето да снимат и неговия зъб. Тогава той ще плесне с ръце и ще се прегърне, а безполезният вече пожарогасител ще издрънчи на пода.
Тъй като единствения жив човек наблизо беше медицинската сестра в стаята, аз се затичах, пламнал от свян и гражданска доблест. Почуках на вратата – вече зъбът изобщо не ме интересуваше, нали го правех за обществото, не за себе си. Още не я бях начукал както трябва, пустата му врата, и тя се отвори.

- Пише ли тука да не се чука? – показа се отвътре същата сестра. Междувременно успях да зърна, че вътре имаше телевизор, предаващ латиноамерикански сериал и масичка, на нея кафе. Може би държаха рентгена в хладилника, да не се развали.
- Ама пише, ама… - аз много се стреснах.
- Като пише, ще четете! – мъдро отсече тя и пак затвори, току под носа ми.

Е… хубава работа, помислих си. Няма нужда да споменавам, че и до стая двеста и не помнех вече колко А не ми беше. Излязох и отидох да търся частна клиника. Така де, проблемът ми е, че много често си сменям настроенията. Но ако вас ви боли зъб и трябва да чакате за снимка в някоя поликлиника, играйте шах – помага!


p.s. б.си откога не бях поствал тука. Я кажете - форумна среща кога ще има? :Р

Edited by Мерилиън, 30 април 2011 - 05:55 .

Posted Image




1 user(s) are reading this topic

0 members, 1 guests, 0 anonymous users