Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

Темите за Феста


  • Please log in to reply
33 replies to this topic

#1
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Обещах да съставя нещо като изложения на темите, по които говорих миналата година и сега на Фестовете. Засега ще пусна резюмета, за да е ясно какви съм ги къдрил. До два дни може да нахвърлям и по-подробни текстове, но имайте предвид, че не съм говорил по подробни записки и донякъде възстановявам думите си по собствени спомени, донякъде ги измислям сега.


Гондор и Византия или сравнение между историята на ранносредновековна Европа и Средната земя

Това е темата, по която говорих миналата година. По нея имам писан текст , който Калоян беше публикувал в Ендорион, но за момента май не е публично достъпен. Тя започна преди много време като диалог по мейла с мой приятел от Щатите, който известно време поддържаше фензин за Толкин в Мрежата. Брат ми, историк и фен като мене, също ми беше помогнал с един-два щриха.

Тук темата ще изглежда малко скучно, но това е недостатък на писането пред говоренето. Поне ще е информативно.

Накратко, намирам доста паралели между историята на Европа от четвърти-десети век и Средната земя на Толкин в Третата епоха.

От една страна, в 1915 Толкин започва изобщо да пише своята "Книга на изгубените предания", която прераства в "Силмарилион", като опит за митология на Англия. Затова вътре се появяват имената на типично англосаксонски персонажи като братята Хорса и Хенгист, а в един от най-ранните варианти направо се твърди, че Британия е същото като Тол Ересеа.
По-късно Толкин се отдалечава от тази концепция, но във "Властелина" (съставян в 1937-1954) и в записките към него има достатъчно паралели с европейската история. Така най-цивилизованият народ в Третата епоха на Средната земя (нуменорците) се разделя на две големи царства, макар и със съзнанието за обща традиция. Това пряко напомня на подялбата на Римската империя между братята Аркадий и Хонорий. Още повече, че Исилдур издига за крал на Юга своя братов син и сам запазва върховенството си над всички нуменорци. Така и в измислените страни Арнор и Гондор, и в Рим и Константинопол се възцаряват два клона на едно и също семейство. Пък и практиката да се отстъпи голяма власт на племенник със съответната висока титла има преки паралели в късната Римска империя. Например император Констанций, който царува еднолично над цялата империя от Константинопол, праща племенника си Юлиан за цезар, тоест младши император, в Галия през 361 г.

Нуменорците извеждат произхода си от Аталанте, потъналия остров, където е процъфтявала великолепната им първа цивилизация. Така доста заприличват на съвременни любители на митовете за Атлантида :) А и на римляните, които се смятат за наследници на блестящата и низвергната Троя.

Както Западната римска империя се разделя на повече или по-малко самостоятелни области и впоследствие загива под ударите на сакси, франки, готи, бургунди и вандали, така и Арнор се разделя на три кралства, които едно след друго са унищожени от вражески нашествия. Освен това последните римски императори не резидират в Рим, а в укрепения град Равена, както и последните артедаински (арнорски) крале сменят столицата си и се местят от Елендиловия град Ануминас в крепостта Форност Ераин.

Както Източната империя (Византия) оцелява, противопоставяйки се на варварите, макар и редувайки периоди на величие с епохи на слабост, така и Гондор ту надвива над Колесари, харадци, умбарци и "вся остальная сволоч", ту се свива зад Андуин. Морската мощ на Византия и на Гондор също имат прилики. За Константинопол Босфорът играе ролята, която и Андуин има за Минас Тирит - едновременно защитна бариера от изток и воден път към далечни страни.
И Гондор, и Византия разполагат със система от сигнални клади за бързо известяване в случай на война.
В края на епохата Гондор се управлява от наместници на прекъсналата, но очакваната обратно кралска династия, за която има пророчество, че ще никога не ще прекъсне, защото в кръвта й има божествен примес - от Мелиан чрез Лутиен. В израз на това Наместникът седи на малък трон пред огромния кралски престол. Изворите свидетелстват, че ромеите са смятали своя император за "временен" заместник на Христа, Когото са очаквали да се появи отново "в края на времената със слава да съди живи и мъртви и Царството Му не ще има край". В този смисъл, и Византия, и Гондор се явяват теокрации или поне държави, които живеят в атмосферата на пророческо очакване. Византийският император също е седял на по-скромен трон пред огромен празен престол в Августеона в Константинопол.
Изобщо, завръщането на краля е повтарящ се мотив у Толкин - не става ли дума за същото и в "Хобитът"?

Отделно роханците вероятно са сборен образ от няколко варварски и в частност степни народи. Любовта им към конете и военното им дело ги оприличават на готи или вандали. Верността им към Гондор ги прави подобни на ранните франки (които заедно с римляните надвиват Атила на Каталаунското поле). Имената им, казва Толкин, са калкирани от него в англосаксонски имена в процеса на "превод" на "Властелина" от адунаически на английски. И действително, имена като Еомер, Еовин, Фрека и Грима са исторически засвидетелствани у англосаксите.

В 705 г. Константинопол е върнат на сваления законен император Юстиниан Втори с помощта на българския хан (няма да свикна да казвам "кан") Тервел. В 716 г. Тервел помага на ромеите да свалят арабска обсада, която от няколко месеца по суша и море блокира столицата им. Наградата му е областта Загоре и договор за размяна на политически бегълци и търговски облекчения. Това напомня няколко епизода от гондорската история. Така в Родоубийствената война Северняците (прадеди на роханците) връщат законния гондорски крал на трона. При нашествието на източните народи, когато областта Каленардон е завладяна от орки, наместникът Кирион вика на помощ Северняците и на вожда им Еорл е подарена освободената от него територия, която получава ново име - Рохан. На Пеленорското поле тъкмо роханците са тези, които съдействат за свалянето на обсадата на Минас Тирит. Вероятно без тяхната намеса завръщането на Арагорн щеше да стане сред пепелища.

Роханците са настанени отвъд старата гранична река и от метрополията на Гондор ги дели планинска верига, а в замяна те стават вечни съюзници на Наместниците. Така например франките получават Галия и се заселват между Рейн и Алпите, а кралят им получава почетни титли от Константинопол. Така, все в съответствие с римската политика на набирането на съюзници сред варварите, ромеите на няколко пъти потвърждават и дори разширяват властта на българите в рамките на старите имперски граници (първоначално между Дунав и Стара планина - все едно между Андуин и Еред Нимраис), а в замяна очакват (и получават) помощ в няколко случая.

Отделно роханците са представени във "Властелина" като най-близкия и приятелски чужд народ за Гондор. Със сигурност гондорски принц не се е женил за друга чужденка освен за Севернячка (което става повод за гражданска война). Така епископ Лиутпранд от Кремона свидетелства в своето изложение за мисията си в Константинопол, че пратениците на българския цар Петър се ползват с особената почит на император Никифор Фока по стар обичай, установен между България и ромеите. Българите са първият (скоро преди източните франки) народ, чийто владетел е получавал за жена византийска принцеса. Толкин на редица места набляга, че смесването на нуменорската кръв с по-низша е една от причините за упадъка на Гондор. Във Византия такова мнение със сигурност е било разпространено - самочувствието на имперския народ и самоусещането като "избран съсъд на Божията воля, нов Рим и нов Йерусалим" не е нещо ново.
И пак българите са единственият чужд народ (поне в източна Европа), на чийто владетел е призната царска титла при Симеон и Петър. Така и роханският крал Тенгел взима за жена гондорка, а впоследствие гондорецът Фарамир се жени за нейната внучка Еовин. Освен това титлата на Еорл е "Владетел на Еотеода и крал на Каленардон", тоест той е крал именно в териториите, дадени му от гондорския Наместник срещу съюзни задължения. Положението на Рохан и България между Тервел и цар Петър изглежда доста подобно.

Дарът на Наместника Кирион важи "до завръщането на Великия крал". Арагорн изрично казва на Еомер: "Братя сме и помежду не може да става дума за взимане и даване", с което лично и окончателно потвърждава Дара и кралската титла на Еорловия род. Както Гондор държи на тези жестове спрямо Рохан, така и Византия има подобно отношение към България. Например Йоан Цимисхий изработва цял церемониал около свалянето на българската царска корона от главата на Борис Втори, сина на Петър. И отново в 1235 г. българската патриаршия и царското достойнство на Йоан-Асен Втори се смятат за напълно утвърдени едва след санкцията на никео-византийския император Йоан Дука Ватаци и патриарха на Константинопол в изгнание.

Че ранното Средновековие и Третата епоха, и Гондор и Византия в частност си приличат, за мен е сугурно. Толкин е професионален познавач на старогерманската литература от тази героична епоха, а е ползвал и латински, и гръцки, така че нищо не пречи наистина да се е вдъхновил за историческата канава на Третата епоха от периода четвърти-десети век в Европа. Колкото до подобната роля на роханците и българите в един момент спрямо Гондор/Византия, тя може да изглежда и малко нагласена на пръв поглед. Всеки знае, че роханците приличат на англосакси с коне :)
Не всеки знае обаче, че в 1936 г., скоро преди Толкин да започне работа върху "Властелина" (или в 1938, когато работата над първите глави тъкмо е започнала), в Оксфорд е издадена "История на Първата българска империя" от изтъкнатия византолог и личен приятел на българския цар Борис Трети - сър Стивън Рънсиман. В историческите и филологическите среди в Оксфорд е имало краткотрайна българска мода и книгата е имала успех. Там подробно е разказан епизодът с ролята на Тервел и българската конница в съдбините на Византия.
Още повече, че Рънсиман прокарва идеята, че почти по едно и също време Тервел и франкският майордом Карл Мартел спасяват европейската цивилизация и християнския свят от ислямските завоеватели. Тервел се сражава пред Константинопол в 716, а Карл Мартел - пред Поатие в 732 и действително спира напредването на маврите от Испания към Галия.

Това беше моята миналогодишна тема. Тогава Тал направи и много интересна съпоставка между нуменорската тежка пехота и римския пехотен легион от републиканската епоха и тактическите им прийоми по "Гибел сред Перуникови поля" - заради бързите им преходи, тежките доспехи и припокриването на щитовете при отбрана. Впрочем, припокриването на щитовете се среща не само при римляните, а и у германските народи от втори век нататък - римляните предават на варварите своята "костенурка" във вида на "стена от щитове".
Днес бих добавил, че действията на Фарамир и зеления му отряд из Итилиен напомнят диверсиите на римските аркани - малобройни "специални части" от имперската епоха по сухоземните граници в Каледония и Германия.
Берен пък съвсем уместно сравни Колесарите с хуните - заради жестокостта им и каруците, с които превозват жените и богатствата си. Укрепените им лагери с подредени в защитен кръг каруци пък за мен ги оприличават на аварите. И хуните, и аварите са противници на Византия в нейната ранна история. Краят на аварите пък идва след съвместни действия на българите и франките срещу тях при Крум и Карл Велики.

Останалите две теми от тазгодишния Фест - следващия път, че сега трябва да ставам :)

---------
Среднощни добавки

- Както в Северното кралство има смяна на столицата, така и в Южното (за Западната римска империя говорих по-горе в сравнение с Арнор). Това обаче се отнася и до Византия. Гондорската първоначална столица е Осгилиат, разположен от двата бряга на Андуин югоизточно от Минас Тирит. Минас Тирит става столица едва след падането на Минас Итил под властта на Назгулите, когато Осгилиат се превръща в сцена на бойни действия между гондорските и източните сили. Ако сравним с историята на Византия, там също има подобен период. Между 1204 и 1261 г. Константинопол е в ръцете на кръстоносна френско-италианска армия. През това време императорът на ромеите и патриархът са настанени в малоазийския град Никея.

- Най-свирепите противници на Гондор са (парадосално) доста подобни на самите гондорци. Нещо подобно може да се твърди и за Византия. Ако Арнор и Гондор са основани от оцелели "елендили", тоест верни на Валарите нуменорци, то владението Умбар в близък Харад южно от Гондор е създадено от "Черни нуменорци", наричани също "кралски хора". Това са привърженици на Саурон и (вероятно) поклонници на създадения от самия него в Нуменор култ към Мелкор. Различието между тях и гондорците е преди всичко... религиозно. Толкин твърди, че омразата им към Гондор е особено свирепа.
Така за Византия най-свирепи врагове се оказват... кръстоносците. Те обикновено идват по море и имат определени религиозни различия с ромеите въпреки немалкото общи черти и общото наследство на европейския запад и изток. При падането на Константинопол в 1204 техният хронист Робер дьо Клари обвинява византийците във вероломство и надменност, докато византийският хронист Никита Хониат изрично твърди и набляга, че жестокост като тази на латините няма дори у сарацините, което е особено ужасяващо у хора, взели Кръста за свой знак. Два века по-късно един високопоставен византийски служител заявява, че е: "по-добре под турски тюрбан, нежели под кардиналско кепе".

- Концепцията за Дагор Дагорат (или Битката на Битките) и повторното сътворяване на света според музиката на Еру с участието на всички Чеда си прилича както с християнската концепция за битката в Армагедон и издигането на новия Йерусалим, така и с езическата - за Рагна Рьок и Новата земя. Това не е кой знае каква новост, но от една страна и в Гондор, и във Византия има определено чувство, че най-страшният удар на врага ще се стовари върху тях със силите на народи от Изтока, както и че живеят в "последните времена". Боромир казва пред Съвета: "Мнозина пращат възхвали, ала малцина - помощ". По-късно в текста на "Властелина" се появява натрапчивата фраза: "Кой ще устои, ако ние паднем?" По същия начин самочувствието на "светилник на света", пазител на стара традиция и бастион срещу варварството и жестокостта, примесено с чувството за трагична обреченост е типично за Византия в десетилетията преди окончателното османско завоевание. Всъщност обаче варианти на фразата "Кой ще устои, ако ние паднем" се появяват още в посланието на Алексий Комнин до западните народи в края на единайсети век, когато селджуките заливат азиатските владения на ромеите до самия бряг на Мраморно море.

- Елендил Верни като спасител на своя народ от унищожението на надменния и светотатствен Нуменор и основател на нови нуменорски кралства може да бъде сравнен както с Моисей, така и с Константин Велики. За византийската идеология Константин е обновител на Рим, създател на нов и по-добър (християнски) Град и царство, които да избегнат унищожението, надвиснало над стария езически ред с неговите грехове. Толкин може и да не е обичал алегориите, но е създал творба, която удивително лесно може да бъде прочетена през историята - и то по християнски и византийски идеологизирана история - на ранносредновековна Европа. Неговата Трета епоха немалко напомня на изкривената представа за историята на Стария свят, предложена в англосаксонската поема "Уидсит".

- Толкин само веднъж изрично сравнява Гондор с Византия, при това само като обрат на речта. Страйдър беше намерила цитата. Сравнявал е обаче нуменорския народ с древноегипетския - заради монументалното им строителство, внушителните им гробници и балсамирането на високопоставени мъртъвци. Но това според мен засяга само самия Нуменор. Така или иначе няма голяма държава без внушителни гробници на владетели, пък и гондорците (и никой народ в Средната земя) изобщо не са така обсебени от религията и смъртта, както египтяните. Колкото до монументалното строителство, огромните за Средновековието градове като Александрия, Константинопол, Антиохия или Ефес, храмове като "Света София" в столицата или "Свети Димитър" в Солун и множество сериозни крепостни градежи са поразявали въображението на чуждестранните пътешественици из ранна Византия. Нуменорското строителство в Средната земя, оцеляло и във Втората, и в Третата епоха, напомня по мащабите и недостижимостта си паметниците на римското и византийското умение във варварска Европа. Примери могат да бъдат както Минас Тирит, така и Минас Моргул, видян от Фродо, останките на кулата на Бурния връх, кулата Ортанк и крепостта Агларонд.
Следващия път като се прошетате до Истанбул или Рим и видите "Ая София" или Пантеона, сетете се за Рат Динен и кладата на Денетор :D

- Хм, Гандалф казва, че "на юг" го наричат Инканус. "Инканус" е латинска дума, означаваща "остарял" или "посивял". А елфите наричат стария хитрец "Сив Странник". Толкин никъде не е споменавал, че смята "Инканус" за калка от адунаически, пък и сам прави съпоставка между латинския и куенийския като езици за церемониална употреба. така че нищо не пречи "на юг" (може би именно в Умбар) Черните нуменорци да говорят именно латински... Ако сега се сетим, че по-горе сравних умбарските корсари тъкмо с "латините" от Четвъртия кръстоносен поход, работата става съвсем дебела, но и прекалено умозрителна ;)
Ето пример за умбарски език:

In nova fert animus, mutatas dicere formas
corpora. Valari, nam vos mutastis et illas,
adspirate meis, primaque ab origine Ardae
ad mea perpetuum deducite tempora carmen
.

За домашно: превод, разбор на глаголните форми и склонение на съществителните :D

#2
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Продължавам с още една от темите. Без позовавания е, надявам се това да не е недостатък.
Ако изобщо е нужно, ползваната литература се състои от споменатите в текста произведения на Толкин и от "Снегът зеленина сънува", антология на провансалската лирика и монографията "Светът на трубадурите". Последните две книги са на проф. Симеон Хаджикосев, преподавател по западноевропейска литература в Софийския Университет и преводач на избрани текстове от провансалската лирика. Разбира се, българските издания на "Феята Мелюзина"от Жан д`Арас и "Смъртта на Артур" от Томас Малори, както и на уелския "Мабиногион" също ми бяха полезни. За онези, които биха се заинтересували, препоръчвам да си намерят някоя версия на ирландската легенда за Дърмат О`Дина (или Дярмюид с Блестящото лице) и принцеса Грания. Там ще намерят интересни детайли за волята на жената и властта й над мъжа.
Днес пък ми беше обърнато внимание за верността и "куртоазността" на поведението на герои от византийския епос "Дигенис Акрит", но не смятам, че Толкин се е влиял в писането си от източноевропейски средновековни текстове. Още повече, "Дигенис" е създадена вероятно под влиянието на ирански, а не на западни образци на любовна литература, пък и изобщо любовта в тази поема не е движеща сила на сюжета (поне според мен).




Сексуалност, любов и куртоазия в Средната земя на Толкин:
ритуали, жестове, поведенчески модели




В епоса на Дж. Р. Р. Толкин много критично настроени читатели установяват липсата на любовен мотив. Ако не се лъжа, Уилям Оудън нарича героите на "Властелина..." "...момченца, които не знаят нищо за жените". Наистина, на пръв поглед в “Хобита” и във “Властелина на Пръстените” сякаш няма нито любовна история, нито намек за сексуалност, нито дори женските персонажи са толкова многобройни и характерни като мъжките. Доколкото “Хобитът” следва типа на класическа приказка за намиране на съкровище, при това писана определено за деца, липсата на сексуален или любовен мотив не изненадва.

Във “Властелина...” нещата може би не стоят точно така. Най-малкото, в този обемист роман по думите на Любомир Николов "нахлува стихията" на “Силмарилион”, който е и митологическият заден план на Третата епоха, в която се разиграва Войната за Пръстена. А корпусът митове и легенди за Древните дни (както сам Толкин нарича епохите, разположени хилядолетия преди действието на “Хобита” и “Властелина...” в имагинерната Средна земя) включва поне два текста, които разказват любовна история. Става дума за главите “ За Тингол и Мелиан” и “За Берен и Лутиен”. Първата описва срещата между елфическия предводител Тингол и полубогинята Мелиан в горите. Мелиан омагьосва Тингол и двамата години наред остават неподвижни, така че Тингол не успява да замине със своя народ отвъд морето и в крайна сметка се възцарява заедно с Мелиан над онези елфи, които са избрали да останат в Средната земя вместо да заминат в страната на боговете. Още тук се наблюдават характерни за любовните истории на Толкин черти – жената в двойката е по-високопоставена или по-властна от мъжа, а той случайно я открива на необитаемо място и попада под магията й. По подобен начин започва и историята на Берен и Лутиен. Берен, човек и беглец от преследване, се изгубва в кралството на Тингол и Мелиан и отново случайно попада на дъщерята на царствената двойка – елфическата девойка Лутиен. Той е напълно омаян от танца й в горите и месеци наред я търси, за да я види отново (тъй като при първата им неочаквана среща тя е избягала от него). Когато най-сетне я открива, тя се опитва отново да избяга, но той я вика обратно, наричайки я с елфическата дума за “славей” и така двамата остават заедно. Тинувиел остава постоянно прозвище на героинята, което напомня провансалския сенял или ласкателно име, давано от трубадура на неговата дама; някои дами са останали известни по-скоро със сеняла отколкото с истинското си име. По подобен начин героини на Толкин като Лутиен Тинувиел (Лутиен Славея), Галадриел Утринната звезда (на елфическия род) или Арвен Ундомиел (Вечерницата) се доближават до образа на провансалската благородна дама, известна за ухажващия я поет (а често пъти и не само за него) като Най-прекрасната, Ескларамонда (Просветляващата) или, в крайна сметка, La Belle Dame sans merci.

Впоследствие историята на влюбените се развива драматично. Крал Тингол забранява на Берен, който е простосмъртен, да доближава дъщеря му освен ако не донесе Силмарил (безценен кристал, светещ със собствена светлина) от короната на злия владетел на Севера Моргот. Това неизпълнимо изискване само по себе си е равносилно на смъртна присъда, а реакцията на Берен пред краля е типична по-скоро за поведението на герой от рицарски роман или балада отколкото от мит, защото в мита условията са аргумент сами по себе си, sine qua non. “За дребни украшения продават елфическите крале дъщерите си”, казва с горчив присмех Берен и потегля на отчаяния си поход. Лутиен е затворена в къща, изградена в клоните на огромен дъб, за да не последва любимия си. С магия тя успява да приспи стражите, да се спусне от високото дърво и да открие Берен. Двамата преживяват редица повече или по-малко зловещи приключения, срещат се с неочаквани съюзници и с предатели и в крайна сметка успяват да откъснат Силмарил от короната на страховития Моргот, но Берен загива в бой с огромен вълк пред портите на Тингол едва ли не броени часове след като кралят се е смилил и му е дал дъщеря си за жена. Историята има и послеслов – как Берен и Лутиен се срещат след смъртта и –парадоксално – след това слагат началото на потомство, в което тече кръвта на божествената Мелиан и от което произлиза потеклото на човешките крале в следващите епохи. Действително, в този случай amor vincit omnia и срещата след смъртта, типична за някои от келтските митове (и перифразирана в мотива за сплитането на двете дървета над гробовете на Тристан и Изолда) повлиява на събития в смъртния свят. Това е може би приносът на Толкин към приказната съкровищница – детайлът за потомството на персонажи, които би трябвало да са мъртви, но временно се връщат от отвъдното царство, за да поставят началото на свещена династия от герои и владетели, която никога няма да прекъсне.

В “Силмарилион” има и още една история за връзка между смъртен и елфическа принцеса – това са Туор и Идрил, родители на героя Еарендил, който се превръща в спасител на човешкия и елфическия род и носител на – ни повече, ни по-малко – Утринната звезда като светилник на своя плаващ из небесата кораб. Тази история няма централното значение и не е така детайлно разказана като любовните премеждия на Тингол и Мелиан или Берен и Лутиен. Но и тук имаме устойчиво общо място – Идрил със сигурност е по-високопоставена от Туор и нейният баща първоначално не е особено склонен да я отстъпи на смъртния.

Историята на Берен и Лутиен има наистина централно значение както за митологията на Средната земя, създадена от Толкин, така и него като личност. Романтичният заряд на легендата, която той сам нарежда сред най-значимите си произведения (и чиято дълга версия в стихове така и не публикува приживе), вероятно е вдъхновен от любовта му към неговата съпруга – Идит Мери Толкин. Писателят неведнъж нарича жена си “моята Лутиен” и дори заръчва на общия им гроб да бъдат изсечени имената на влюбените от легендата. Като романтичен влюбен и доста консервативен мъж, Толкин, разбира се, пише за любовните истории на своите герои по начин, който самият той намира за единствено възможен и подходящ.

И Мелиан, и Лутиен са, както беше споменато, по-високопоставени от своите възлюбени – първата е един вид божество, което взима за себе си елф, а втората е безсмъртна кралска дъщеря, която избира човешката участ заради чувствата си към един изгнаник. У Толкин често мъжът е този, който първоначално бива очарован, омаян и понякога в прав текст омагьосан, а жената е тази, която прави избора – да приеме или не предложеното й сърце, както и да го чака или да се втурне в събитията на епохата като негова спътница и понякога водачка. Така в историята на Турин (още една от водещите глави в “Силмарилион” и предание за Древните дни) елфическата девойка е ухажвана от свой сънародник, но сама предпочита смъртен герой. Разбира се, легендата за Турин е едно от най-мрачните произведения на Толкин; тук нямаме любовна история, а само безкрайното нещастие и обреченост на всички участници в трагическото действие, но остава фактът на избора. Жената прави своя избор и той е да обича по-нископоставен от нея мъж. А в “Легенда за Арагорн и Арвен” от Приложенията към “Властелина...” проличава, че жената може да бъде благосклонна към влюбения в нея, но да чака мига на неговото издигане, за да го потърси. Арвен и баща й Елронд се отнасят с умерена благосклонност към ухажването на Арагорн, но самият герой знае, че няма да получи ръката на любимата си, докато не стане крал. Тук мотивът за избора на жената се преплита с този за издигането на мъжа заради нея, както става и в романа за феята Мелюзина от края на ХІV в., за който ще споменем и по-нататък.

Това пряко ни отвежда към законите на куртоазната любов, възникнала като норми и набор от поведенчески правила в земите на днешна Южна Франция през ХІІ в. Толкин неведнъж е отричал преклонението на романтиците към “Рицарската епоха” като фалшив идеал, но героите му (особено, но не само в любовните си истории) се държат като образцови рицари според канона на провансалската, а и на севернофренската куртоазна литература, запазена в романи, балади и хроники.

Трубадури като Рембо дьо Вакейрас, Гийом ІХ, граф на Поатие и дук на Аквитания или Бертран дьо Борн, както и авторите на първите рицарски романи като Кретиен дьо Троа, Томас и Берюл говорят неизменно за “службата” на влюбения към неговата дама. Като “дама” не е синоним на “жена”, нито дори просто на “благородничка”, а идва пряко от къснолатинското “domna”, т.е. “господарка”. Така например Жофроа Рюдел дьо Блайа (ср. са ХІІ в.) възпява любовта си “отдалече” към графинята на Триполи, която никога лично не е виждал, но на чието име и чест е готов да служи само заради разказите за нейните добродетели (и красота), които е чувал от поклонници, завърнали се от Светите земи. Доколкото Мелиан, любима на Тингол, е божествена фигура, може би тук е уместно да припомни, че според някои изследователи култът към дамата на сърцето идва от крайни форми на култа към Света Богородица. Действително, някои рицари и трубадури в молитвите си преди битка или друго изпитание са добавяли и името на своите любими като един вид същества, на чиято помощ разчитат. Също така част от кодекса на куртоазната любов е искането на талисман или любовен знак от дамата – това обикновено е определен аксесоар от облеклото на жената (декоративен ръкав, ръкавица, воал, кърпичка, шарф) или кичур от косите й. Към това също ще се върнем по-късно. В Средните векове, когато вярата в чудотворни икони и мощи от светци е изключително разпространена, любовният знак понякога замества или поне допълва “вълшебното” снаряжение на рицаря, което трябва да го опази от злощастие. Все пак, доколкото в битка носенето на нагръдна икона, малко ковчеже със свети мощи или просто кръст има за цел запазването на живота на носителя, дамските знаци на внимание се появяват върху доспехите най-често по време на турнири, които са par excellence светски събития. Тук те отново имат своята “защитна” функция, но са и донякъде показни. Може би най-типичният знак на куртоазната любов е рицарят по риза – това е мотив от ХV в., разглеждан в “любовните съдилища” на бургундския дук. Рицар е задължен от своята дама да се яви на турнир без доспехи, само по нейна риза. Той се сражава и спечелва турнира, макар че целият е покрит с кръв, прах и рани. Мотивът пряко напомня покрова на Света Богородица, който тя замята (по подобие на античната нимфа, спасила Одисей от удар в скалите с пояса си) над ония, които се намират под нейна закрила. Може би най-популярният предмет, даден от дама на мъж, е ножницата на меча Екскалибур (Каледфулх или Калибурн в по-стари уелски източници), която Езерната владетелка дава на крал Артур и която е по-ценна от самия меч, защото предпазва оня, който я носи, от загуба на кръв, колкото и дълбоки да са раните му.

Подобен мотив намираме и у Толкин, макар и не толкова експлицитен. На първо място тежките черни коси на Лутиен могат да покрият нея или любимия й в случай на опасност или да разпръснат тежко ухание, което да приспи врага им. Нейните магьоснически умения също така могат да придадат и на самата нея, и на Берен формата и свойствата на други същества, така че те незабелязани да преминат през вражеска стража. Също така и Арвен във “Властелина на Пръстените” ушива и извезва с герб знамето, под чиято закрила любимият й Арагорн ще препуска към победа в битката на Пеленорското поле. А владетелката на Лориен Галадриел облича своите гости в елфически плащове, които ги предпазват по едва ли не вълшебен начин от очите на врагове. В този смисъл властните и царствени героини на Толкин приличат на много от средновековните куртоазни дами, които невидимо бдят над своите верни рицари. Самата Галадриел може би напомня най-много на феята Мелюзина от романа на Жан д’Арас, която сама създава владение и царува в него за своя прослава и за изгода на своя съпруг Реймонден, когото е издигнала от изгнаник до родоначалник на могъщата династия Люзинян.

Темата за куртоазното ухажване във “Властелина...” може да бъде подета още в началото на романа, в момента, в който Фродо и другарите му са отведени в дома на горския Стопанин Том Бомбадил. Доколкото куртоазията е изискано поведение, подходящо за “cour”, т.е. за аристократичен двор, то Фродо се държи куртоазно при срещата си със Златоронка, любима на Бомбадил. Щом я вижда, той се стъписва и известно време не успява да проговори. Тук отново се проявява типичният за Толкин (и за рицарската литература на Средновековието) мотив на омайващата дама. Когато си връща дар-слово, Фродо заговаря направо в стихове, с които възхвалява прелестта на домакинята си. На няколко места в текста Фродо нарича Златоронка “прекрасна моя дама” и неговите любезности развеселяват Том (към това ще се върнем по-нататък) и очароват Златоронка, разбира се, в рамките на изключително, бих казал Толкиновско, благоприличие. На раздяла Златоронка се обръща към него с думите: “Сбогом, Приятелю на елфите! Щастлива бе нашата среща!” (1.) Тяхната среща може да бъде сравнена с тази на Персевал от романа на Кретиен или на прототипа му, уелския див рицар Передур, с прекрасната дама в шатрата, която по-късно се оказва кралска дъщеря и стопанка на Замъка на Граала. Както хобитите са “недодялани пътници”, така и Передур е див човек от планините, който остава лишен от дар-слово при първата си среща с прекрасната дама, на която подарява пръстена, даден му от собствената му майка.

Може би най-куртоазните страници във “Властелина...” са тези, на които са описани отношенията между джуджето Гимли и владетелката Галадриел. Гимли принадлежи към народ, който не се слави с умението си в песните, словата и изобщо в изискаността. Толкиновите джуджета (а оттам и джуджетата на други автори на приказна фантастика) като правило са грубовати по поведение, а уменията и се простират в миньорството, ковашкия занаят и пехотния бой с оръжия като секира или боздуган. Песните им (а песните на различните народи у Толкин са от огромно значение за атмосферата на книгите му (2.)) са посветени преди всичко на техните подземни дворци, на кралете им и на техните несметни богатства(3.). Галадриел, от друга страна, е безкрайно древна, самата тя е митологическа фигура. Родена е в отвъдморското царство на боговете. Познавала е героите от древните дни, участвала е в техните действия. Тя, разбира се, е безсмъртна и не остарява, така че красотата й с вековете само е придобивала нови качества. Нейната царствена щедрост и мъдрост са качества, които авторът заявява в прав текст – така, както това се прави в мит или приказка. Надали може да има две по-далечни същества от Гимли джуджето и владетелката на Лориен. И все пак Толкин е отделил няколко забележителни страници от романа си на неща, които двамата си казват и които казват един за друг.

Когато Гимли се изправя пред Галадриел, той се намира в дома й в качеството на донякъде неочакван и може би нежелан гост. Според Толкин между елфи и джуджета цари ако не вражда, то поне недоверие. Владетелката обаче се обръща към Гимли с любезни думи и най-впечатляващото е, че тя го заговаря, използвайки за места, които той смята за люлка на своя род, имена от собствения му език. За консервативния до архаизъм свят на Толкин това е повече от любезност – това е милост. Гимли, разбира се, е трогнат. Нещо повече, когато поглежда владетелката в очите, той сякаш вижда в тях любов, както пише авторът. Разбира се, на други места Толкин влага в устата на свои персонажи думи в смисъл, че владетелката на Лориен е опасна магьосница и че никой не може да премине пред нея без да се оплете в мрежите й. Така че и тук вероятно е налице мотивът за омайващата жена.

На раздяла с гостите си Галадриел подарява на всекиго по нещо за спомен. За Гимли тя не е подготвила дар, а направо му задава въпрос: какво би желало джудже от елфите. Съвсем нетипично за не особено красноречивия си род, Гимли заявява, че не му е нужно нищо повече от това, че я е видял и че е чул любезните й слова. На това реакцията на Галадриел е да възхвали изискаността на госта си и отново да настои, че не бива точно той от всички, дошли при нея, да тръгва без дар. Тогава Гимли назовава (не поисква, а именно смирено назовава по текста на романа) един-единствен косъм от блестящите златни коси на владетелката. Това е изумителна дързост. Такъв дар се прави между лица в доста по-недистанцирано положение. А и хилядолетия преди събитията от романа, в епохата на “Силмарилион” един от най-блестящите сънародници на владетелката е поискал същия безценен дар и е получил отказ. Съпругът на Галадриел, който присъства на мястото, се вглежда с удивление в джуджето, но не реагира. Последвалите действия на самата владетелка може би донякъде обясняват неговото въздържание. Тя първо казва, че молбата е едновременно дръзка (и тя е), но и любезна (Гимли всъщност не моли, той назовава и то едва след като е изрично накаран да пожелае нещо; освен това всъщност не изрича нищо обидно или позорно в духа на куртоазните норми на поведение). След това владетелката действително разпуска една от плитките си, отрязва три дълги златни косъма и ги подава на джуджето с благословия. То отвръща на тази щедрост с обещание да ги вложи в кристал (джуджетата са майстори и на скъпоценни украшения) като залог за доброжелателство между двата народа. Така действията на двамата придобиват освен емоционално и определено политическо значение, а честта им по никакъв начин не е накърнена. В Средните векове куртоазното ухажване на високопоставена дама също може да има определено политическо значение, доколкото васалите на даден сеньор не биха изменили на съпругата му. Тук вече опираме във въпроса за сексуалните измерения на подобно поведение. У Толкин за сексуалност на героите трудно може да се говори. Привличането помежду им не е обяснено или дори загатнато по друг начин освен чрез чиста емоционалност. Само в най-старите варианти на легендата за Лутиен тя танцува гола пред Моргот (облечена единствено в косата си, която, както беше споменато, може да бъде непроницаемо покривало), но в публикувания вариант на “Силмарилион” и във “Властелина...” подобни подробности са спестени на читателя вероятно заради все по-засилващия се консерватизъм на автора. Само на още две места в текста може да се открие намек за сексуалност – когато вълшебникът Гандалф обвинява кралския съветник Грима, че следи “стъпките на жената, която желае”, именно принцеса Еовин, а братът на принцесата заплашва Грима, че би го заклал за това и още веднъж, в Приложенията, където се споменава, че майката на Арвен е била в плен на безобразните орки, където е претърпяла “рани и мъчения”, които нейните синове не могат да забравят и заради които е загубила всяка радост. В легендата за Турин от “Силмарилион” също се говори за (неволно) кръвосмешение между брат и сестра като самата дума никъде не се споменава в пряк текст. В наръчниците по любовно изкуство (версии на Овидий) на провансалските и френските трубадури и трувери могат да се открият препоръки както за “чиста” любов, така и за отношения, включващи една или друга “позволена” нежност или просто допускащи, че любовта винаги води до прелюбодеяние. При куртоазната любов у провансалци и французи ухажването почти изключително е спрямо вече омъжена жена, а не спрямо девойка и съществува схващането, че “няма любов в брака”. Толкин, разбира се, не приема и не представя подобна менталност в творбите си. Неговите герои се държат по-скоро като Жофроа Рюдел (влюбен, както казахме, отдалеч), а не като, да речем, Сервери дьо Жирон (ХІІІ в.), който в своята “Попътна песен” приканва любимата си да пренебрегва своя съпруг и да покани поета в леглото си.

Когато отпътува от Лориен, Гимли плаче за онова, което е намерил, само за да го изгуби толкова скоро. Тази негова благородна скръб кара елфа Леголас да се сближи с Гимли, така че в края на романа двамата вече са неразделни приятели – своего рода Лаурел и Харди на Средната земя. Скръбта по любимата на раздяла е общо място в много от произведенията на провансалските трубадури. Когато по-късно Гимли научава, че владетелката е пратила устни послания до своите някогашни гости, той настоява да чуе думите, предназначени за него на всяка цена – дори да му вещаят смърт. Когато посланието се оказва далеч по-безобидно (и неизменно любезно), Гимли изпада във възторг. Когато пък на два пъти чува прибързани думи за Галадриел като опасна магьосница, той реагира агресивно. Рицарското задължение да се брани честта и името на любимата дама е съвсем естествено за Носителя на къдрицата (както ласкателно го нарича самата владетелка). Всъщност Гимли кани на дуел роханския принц Еомер (по-късно крал) и Еомер се шегува, че явно ще трябва да се учи да “възхвалявам една прекрасна дама под любящите удари на джуджешка секира”. При по-късна среща между двамата, Гимли прощава неволното “оскърбление” на Еомер, когато научава, че и той самият е попаднал под очарованието на Арвен. Впрочем Арвен освен внучка на Галадриел към този момент в действието вече е и кралица на Гондор, съпруга на Арагорн. Доколкото Рохан е в нещо като федеративни отношения с Гондор (в духа на отношенията между късната Римска империя и варварските федератски народи), то Арвен несъмнено е по-високопоставена от Еомер, така че той отново се вписва в традицията на преклонение пред знатна дама, при това, в случая, съпруга на владетеля-суверен, какъвто е Арагорн спрямо Рохан. Любопитно в случая е, че Еомер, възхитен от хубостта на своята – можем ли да го кажем – сеньора, на свой ред взима за жена гондорска благородничка, която му е равна по ранг.

Нещо подобно се случва с още двама от героите на “Властелина...” Еовин, принцеса на Рохан, се влюбва в Арагорн още преди той да стане крал. Когато разбира, че той не може да отвърне на чувствата й, тя пожелава да загине на бойното поле, предрешва се като мъж и заминава с конниците на война. Жената-воин е стар мотив в германската литература, която Толкин познава професионално. Валкюриите на Один или Брунхилда, несломимата исландската принцеса от “Песен за нибелунгите” са само примери в това богатство от образи. Самата Еовин е наречена в текста на романа “Дивата дева-воин от севера”. Но от воин тя се превръща отново в жена, когато, след битката, се озовава в един и същи дом с последния гондорски Наместник – Фарамир. А като персонаж в романа тя има реплика, която я поставя в по-"земно" и по-"модерно" положение спрямо героини като Арвен. Когато Арагорн настоява, че тя трябва да остане в безопасност и да управлява народа в отсъствието на чичо си, Еовин недоволно и рязко отвръща: "Всичките ти слова казват само едно: жена си и мястото ти е в къщата!"

Като жена, както е типично за Толкиновото творчество, Еовин всъщност избира. Тя избира Арагорн и при невъзможността да изиграе за него ролята на омайващата дама (тя е много по-млада от него, а и той е от по-благороден род от нейния, което в понятията на куртоазията прави връзката им невъзможна; да не говорим за обвързаността му с Арвен като негова дама), избира смъртта. Когато и този избор й е отнет, защото тя оцелява в битката, Еовин се намира в пълно равновесие. Тя не притежава нищо. Нейният стар сродник и крал е мъртъв. Брат й, който вече е крал, е далеч с конницата. Мъжът, когото е смятала, че обича – също. И двамата могат всеки миг да загинат. Собствената й смърт обаче, която тя е потърсила доброволно, я е отминала. Пред Еовин, във вакуума на нейното положение, се изправя нова възможност за избор. Фарамир й предлага себе си. Двамата са относително равнопоставени. Загубили са близки. Тя е от кралско семейство, а той – от династия без титла, но с несъмнено по-древен произход. Думите на Фарамир към Еовин са, от една страна, несъмнено куртоазни в духа на почит към високопоставената дама (“Дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам”), а от друга – просто думите на мъж към жена, без условности (“Не ме ли обичаш или просто не искаш?”).

Доколкото Толкин изповядва творческото кредо за eucatastrophe, сиреч за щастлива развръзка, достигната след перипетии, изборът на Еовин е предопределен. Тя избира Фарамир, става негова жена и получава благословията на Арагорн за този съюз. Така около трона на Арагорн и Арвен се събират влюбените в кралицата васали – Еомер, който взима за жена дъщерята на амротския принц (но вече е заявил, че смята Арвен за най-красивата дама в двора) и Наместникът Фарамир, чиято съпруга е Еовин, а нея той би обичал, дори ако тя “бе блажена кралица на Гондор”. Картината напомня двора на мъдрия и победоносен крал Артур (по “Рицаря на каруцата” на Кретиен дьо Троа или по “Смъртта на Артур” от Томас Малори) с неговото благодатно царуване и с Ланселот, най-верния рицар, влюбен в Гуиневир. Разликата е там, че любовта у Толкин не води до престъпления от страст – прелюбодеяние или раздор. Героите на Толкин се владеят до съвършенство и са куртоазни до нереалност. Те, в крайна сметка, са приказни и митични герои, точно както и персонажите от средновековните рицарски романи. Затова Фарамир може да каже своите думи, а Гимли да ухажва Галадриел с любезни слова пред съпруга й.

------
Добавки

- (1.) Тези думи може би отговарят отчасти на любимия за феновете въпрос кои са Том и Златоронка. Кой е Том и какво е мястото му в Средната земя, придполагам, ще остане загадка (което е прекрасно), но Златоронка вероятно е от елфически произход. Фродо е наречен "Приятел на елфите" още при срещата си с Гилдор в Горски край. Това явно е нещо като почетна титла, давана на избрани смъртни. Златоронка с радост разпознава Фродо като такъв Приятел, тоест за нея това му качество има определено значение. За мен това е аргумент в полза на елфическия й произход. Освен това тя в пряк текст е разточително описана като "прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя" в очите на уморените и разтревожени хобити. Това, че Златоронка е наречена "Щерка на Реката" може би означава, че тя е дъщеря на горската река Върбоструйка, което с оглед на Толкиновата митология вероятно я прави дъщеря на Маяр от народа на водния бог Улмо, заселил се конкретно в тази река. Това не пречи другият й родител да е елф, какъвто е случаят, например, с Лутиен. Разбира се, Толкин невинаги оставя достатъчно следи за проследяването на един или друг интересен детайл в книгите си и точно случаят с Том и Златоронка е такъв. Самият Стопанин Том по всяка вероятност е "пришит" на късен етап към Средната земя.

- (2.) В текста съм пропуснал да отбележа песента на Дървобрад пред Мери и Пипин в ентическия дом. Това е елфическа песен, в която се сменят гласовете (и текстовете) на ент и ентруга, в която всеки неуспешно приканва другия да напусне своята страна, за да дойде при любимия напролет, през лятото или наесен. Песента завършва с обща строфа, в която ентът и ентругата заедно пеят как в мрака и отчаянието на зимата ще бъдат заедно. Текстът е съставен в изключителна прилика с класическите любовни тенсони на провансалските трубадури. Тенсоната е полушеговит любовен спор между трубадур и неговата дама от редуващи се строфи на единия и другия, в който обикновено дамата обвинява поета в грубост или той нея - в жестокост. Последната строфа обикновено завършва с помирение или шеговита поука.

- (3.) Тери Пратчет с блестяща ирония довежда тежката сериозност на джуджетата до абсурд, карайки ги да пеят безконечно: "Злато, злато, злато...", заради епигонството на не един и двама други автори спрямо Толкиновия образ.

- На много места в текста твърдя, че у Толкин жената е тази, която прави избор. Пример за "слаба" жена може би е само лориенската девойка Нимродел, баладата за която Леголас изпява пред Задругата в покрайнините на Лориен. Нейната "слабост" обаче може би се състои само в това, че тя напуска покрайнините на родната си гора, за да се засели на по-безопасно място. Всъщност Нимродел предприема дълго и рисковано пътешествие от Лориен към Дол Амрот в Гондор, откъдето трябва да замине с любимия си Амрот (първоначално крал на Лориен преди идването на Галадриел, която поема властта, но не и титлата) към отвъдморското царство. Амрот, който е принуден от другарите си да се качи на последния кораб, който напуска пристанището тъкмо преди началото на лошия сезон, вижда закъснялата Нимродел на брега и се хвърля във водата, за да се върне при нея, но, разбира се, драматично се удавя. Самата Нимродел или (по-вероятно) някоя от нейните елфически спътнички става съпруга на местен простосмъртен (sic!) и поставя началото на династията на принцовете на Дол Амрот (още веднъж безсмъртна жена и смъртен мъж основават владетелски род, както в легендата за феята Мелюзина и в толкова други европейски митове. И още веднъж високопоставена жена оказва благоволение на нископоставен мъж като в провансалската лирика).

#3
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Третата ми (засега последна) тема беше за гондорските закони за наследяването на короната. Щеше ми се темата да е направена отново в сравнение с обичаите на някои от ранносредновековните европейски народи, но тук май ударих на камък. Все пак, ето нещо като резюме на темата (с което смятам ангажимента си за изпълнен).

Предполагам, че темата ще звучи объркващо на всеки, който не е бил изкусен от очарованието на гондорската и арнорската генеалогия. За мен само по себе си въпросът за правата на Арагорн и за съображенията на Наместниците винаги е бил интересен сам по себе си, макар че това не е точно литература (а иначе "Властелинът..." е добра литература). Бъдете снизходителни. Ако има оплаквания, ще пусна нещо като кратък указател - кой кой е в дадената тема, макар че всъщност всичко, което ви е нужно, може да се намери в Приложение "А" към "Властелина..."




Въпросът за гондорското наследство - легитимизъм и raison d'Etat в задочния спор между Арагорн Елесар и Наместника Денетор


В Приложение "А" на "Властелина...", в раздела за Гондор Толкин пише, че Наместниците "укрепват сърцата си" при вестите, че на север са оцелели потомци на Исилдур, които евентуално биха могли да претендират за короната на кралството. Ако си припомним събитията, довели до краха на монархията през Третата епоха, ще намерим там причината за подобно поведение.
И така, към 1944 г. на Третата епоха крал Ондохер загива в битка заедно с двамата си синове Артамир и Фарамир. Единственото му оцеляло дете е дъщеря му Фириел, по това време съпруга на Арведуи, престолонаследник и бъдещ последен крал на Артедаин (номинално на цял Арнор). Самият Арведуи е потомък на Елендил, също както и членовете на гондорската династия. От една страна като наследник на Елендил, а от друга - като съпруг на гондорската принцеса, той заявява претенциите си към гондорската корона. Посланието му до гондорския Съвет включва обяснението, че претенциите му почиват на древния нуменорски закон, прокаран от Тар-Алдарион в полза на дъщеря му Анкалиме - че без значение от пола, при наследяване на кралската титла под внимание се взимат първо децата на последния крал.

Разбира се, законът не гласи точно това, ако се вгледаме в текста на "Алдарион и Ерендис" от "Недовършени предания". Там пише, че просто първото дете на краля ще получи трона, независимо дали става дума за син или дъщеря. Съществува и добавка, според която Властващата кралица, ако има такава, трябва в определен срок да се омъжи и да роди престолонаследник или да преотстъпи трона на най-близкия жив член на Елросовия род по пряка мъжка линия - но това няма пряко отношение към нашата тема. Струва си да се отбележи, че преди Алдарион да измени закона, само син на царуващия крал е можел да поеме властта. Ако владетелят оставел само дъщери, то властта автоматично преминавала към най-близкия жив родственик по мъжка линия.

"Старият" нуменорски закон е любопитен, чисто Толкинов хибрид между двата вида старогерманско наследствено право - сениоратното и майоратното. При сениоратното право владението винаги преминава към най-възрастния жив родственик по мъжка линия. Това означава, че дори владетелят да има синове, властта му трябва да премине първо към негов брат, братовчед или племенник по мъжка линия, стига той да е по-възрастен от синовете. Подобно наследяване се споменава в англосаксонската поема "Беоулф", където датският крал Хротгар наследява брат си Хеорогар, а сам е наследен от племенника си Хродулф, вместо от по-младите си синове. При майоратното право, разбира се, властта се пада винаги първо на синовете на господаря и дори може да се подели между тях. Дъщерите и изобщо женската страна на рода се изключвала от наследството. Пример за подобна подялба има както в историята на франкската династия на Меровингите, така и в Толкиновата Средна земя. Когато кралят-Меровинг починел и оставел няколко синове, те получавали равни дялове от франкското кралство. Ако някой от тях починел бездетен, неговият дял се преразпределял между останалите мъжки клонове на кралския род. Иначе на теория всеки от кралете на области можел да предава все по-малки дялове на своите деца, което, разбира се, водело до постоянни вражди в рамките на династията и отслобвоне на държавата. Нещо подобно се случва в Арнор няколко поколения преди възцаряването на Арведуи, съпруга на Фириел. При смъртта си крал Еарендур разделя кралството между тримата си синове (вместо, както дотогава ставало по нуменорските закони, да го остави неделимо на най-възрастния от тях). Така се появяват малките кралства Артедаин, Кардолан и Рудаур. когато Исилдуровите потомци умират без наследници в Кардолан и Рудаур, кралят на Артедаин предявява претенциите си като наследник на династията и Кардолан действително се присъединява към Артедаин, а кралската титла отново отразява властта над цял Арнор. Рудаурското владение обаче отстоява своята независимост (както например Аквитания в пределите на франкското кралство издига свои херцози на мястото на отмрелите меровинги и отказва да се върне под франкска власт) и дори търси помощта на съседен Ангмар, за да се противопостави на Дунедаините. Така че в Арнор имат опит с формалната страна на подобни наследствени подялби и последващите ги нови обединения. Още повече, че на север смятат именно Исилдур за основоположник на гондорското царство и Арведуи като негов потомък има достатъчно основание да иска короната в момента, в който пряката приемственост на южната династия прекъсне. Това, както ще видим, изглежда неприемливо от гледна точка на Гондор.

Алдарион променя наследствения нуменорски обичай, както е известно, защото се скарва със съпругата си Ерендис още преди да стане крал и така или иначе има от нея само една дъщеря, на която иска да остави престола след собственото си царуване. Тъй или иначе, обосноваването на претенциите на Арведуи изглежда стабилно... на пръв поглед. Той, естествено, не предявява претенциите си само от грижа за законността. Предсказано му е (от загадъчната фигура на Малбет Ясновидеца), че или ще постави началото на ново кралство, или ще бъде последният владетел на страната си. В тревогата от предстоящо ангмарско нашествие Арведуи търси изход за Северното царство на Дунедаините и вероятно смята, че го е намерил в брака си с Фириел, гондорска принцеса.

Наместникът Пелендур обаче така и не удостоява с отговор посланието от Форност. Той задържа временно властта и търси подходящ приемник на титлата сред наследниците на Анарион. Анарион е по-млад брат на Исилдур, наследника на Елендил. Според "Анали на крале и владетели", което би трябвало да е нещо като официална летопис и каталог на владетелите на двете царства и отчасти е цитирано в Приложение "А", първият крал на Дунедаините в Средната земя както на север, така и на юг, е Елендил. Негов наследник във всичките му владения е Исилдур, който още приживе на баща си управлява областта от Гондор, наречена Итилиен и крепостта Минас Итил. По същото време Анарион владее Анориен от Минас Анор. Известен паралел с ранносредновековна Европа може да се прокара заради това, че името на принца на областта се прехвърля на самата област - така, както внукът на Карл Велики Лотар оставя името си на своето кралство (впоследствие херцогство) Лотарингия или Лорен в днешна Франция. Според гледната точка на северното царство Исилдур (чиито потомци са владетелите на Арнор) царува известно време в Гондор като владетел на всички Дунедаини в Средната земя, подобно на баща си Елендил. В края на този кратък период той оставя юга под властта на Менелдил, син на Анарион. По това време Анарион вече е мъртъв, така че самият той никога не е носил кралска титла. А знакът за кралската власт на Менелдил е крилат нуменорски шлем, даден му от самия Исилдур. Впрочем, на Съвета на Елронд гондорецът Боромир признава, че тази трактовка на събитията е позната на него и на баща му, Наместника Денетор. Тук може би е мястото за уговорка.

Възможно е Толкин да е "подготвил" Завръщането на Краля и от гледна точка на регалиите и държавната приемственост. Знакът за власт на нуменорските крале от Втората епоха е скиптър. Скиптърът на Ануминас (някогашният жезъл на управителите на нуменорското пристанище Андуние, от които произхожда родът на Елендил) е и основната регалия на наследниците на Елендил и Исилдур в северното царство на Дунедаините. Главата на владетеля както в Нуменор, така и в Арнор е украсена не от корона, а от скъпоценен камък, вложен в проста диадема. Когато връчва шлема си на своя племенник Менелдил, Върховният крал Исилдур може би извършва жест с двойно значение - от една страна му поверява властта над и защитата на Гондор, но от друга му дава просто знак за висока военна служба. В този смисъл наследниците на Исилдур остават по-високопоставени в теоретичната йерархия от тези на Менелдил (и Анарион). Подобни жестове са типични за средновековна Европа - даряването на оръжие, доспехи или скъпоценност от суверена на неговия васал едновременно потвърждава функциите на васала и връзката му с неговия сеньор. Така например в "Песен за Ролан" Карл велики връчва рицарската си ръкавица на своя барон Ганелон, когото е натоварил с мисия при сарацините, а в "Беоулф" датският крал подарява на героя знаме и меч след като му е заръчал да бди над синовете му. Възможно е тъкмо заради неудобното минало на короната на Менелдил като знак за връзката между Гондор и наследниците на Исилдур тя да е заменена с нова, обсипана със скъпоценности корона (но пак във формата на крилат нуменорски шлем заради приемствеността) в царуването на Атанатар ІІ Алкарин. Да се върнем към основната тема.

Пелендур налага пред гондорския съвет кандидатурата на пълководеца Еарнил. Еарнил е несъмнено заслужил и способен гондорски военачалник. Всъщност след гибелта на крал Ондохер и синовете му, Еарнил спасява Гондор от нашествие и разграбване. Освен това той е братовчед на покойния владетел по пряка мъжка линия и кандидатурата му е напълно законна, а вероятно и далеч по-приемлива за гондорския народ от тази на непознат чужд принц. В крайна сметка един успешен и популярен генерал, украсен с лаврите на победата и със славата на спасител на отечеството винаги може да разчита на повече симпатии и изгледи за щастливо царуване от далечен (и непряк) роднина на последния монарх, идващ от една почти неизвестна, а и по всички слухове - слаба страна.
Възможно е целият казус, както е описан в Приложенията към "Властелина...", да е Толкиновата преработка на повода за Стогодишната война между Англия и Франция. В 1337 г. умира бездетен кралят на Франция Шарл ІV. Синът на сестра му Изабел, английският крал Едуард ІІІ, поисква френската корона за себе си. Френските легисти обаче постановяват, че властта над Франция не може да се предава по женска линия и предават трона на Филип VІ дьо Валоа, първи братовчед по мъжка линия на покойния владетел. Това, което в реалния свят довежда до жесток конфликт, в Средната земя е решено с размяна на любезности между двамата кандидати за престола.
Няколко пъти преди случая от 1944 г. на Третата епоха гондорски крале са умирали без да оставят синове и арнорската династия до този момент е пропуснала не един повод да поиска наследството на Исилдур за себе си. В този смисъл претенциите на Арведуи и неговия род вероятно са най-малкото твърде закъснели в очите на Наместника Пелендур. Освен това в условията на постоянни външни заплахи издигането на трона на жена (принцеса Фириел) и връчването на властта на нейния чуждестранен съпруг като консорт би било несигурно. При по-малки колебания в легитимността на кралското наследие в Гондор са избухвали граждански войни. Така че въпросът е решен в полза на победителя от Итилиен и той се възцарява под името Еарнил ІІ. Впрочем, новият гондорски владетел проявява достатъчно такт да не прекъсне отношенията с Арведуи и да му обещае помощ в случай на нужда. В 1974-75 г. на Третата епоха той удържа обещанието си и праща своя наследник Еарнур (бъдещият последен крал на Гондор) начело на голям флот и експедиционен корпус на север за решителния сблъсък с Ангмар и Краля-чародей.

Помощта закъснява, Северното кралство е в руини, а Арведуи загива в ледовете на далечния Форохел. Все пак и ангмарската сила е напълно унищожена, а Арафант, син на Арведуи оцелява и става Предводител на Дунедаините от Севера. Когато по-късно Еарнур изчезва в Минас Моргул, Арафант остава единствен наследник на Елендиловия род и на север, и на юг. Всъщност, възможно е далечни роднини на Анарионово-Менелдиловата династия да са оцелели в Гондор, но тогавашният Наместник Мардил (внук на Пелендур) отново проявява предпазливост (ако не и властолюбие) и задържа регентството под предлог, че няма сигурни известия за смъртта на крал Еарнур. Действията на двамата Наместници вероятно действително предотвратяват ново Родоубийство в Гондор, но стават причина за падането на кралската власт в Гондор и - непряко - съдействат за упадъка на Исилдуровия род на север. Наместничеството става наследствено за потомците на Пелендур и Мардил и носителите на длъжността управляват Гондор с всички права на кралете като някои от техните решения имат значение не само за собствения им народ, какъвто е случаят с Кирион, фактически създател на роханското кралство.

Векове след всички тези събития Денетор ІІ заявява пред вълшебника Гандалф, че е Наместник на Анарионовия дом и че няма да допусне издънката на чужд род, отдавна изгубил величие, да претендира за трона на Гондор. Самият Денетор в този момент вероятно смята, че войната с Мордор е изгубена, така че надали може да бъде обвинен в амбиции за кралска титла. В по-ранен момент той казва на сина си Боромир, че в страна с достойнство като Гондор и десет хиляди години не биха стигнали да направят от Наместника крал. Възможно е това да е своеобразен коментар на Толкин към историята на франките, чийто кралски майордом Пипин Къси се допитва в 751 г. до римския папа кой трябва да бъде смятан за крал - този, който наистина държи властта или този, който носи само титлата. В крайна сметка Пипин става крал.

На това Арагорн пък дава своя задочен отговор като се появява в Гондор преди всичко като наследник на Елендил, а не на сина му Исилдур, чието значение за гондорската приемственост може да бъде оспорено от една чисто гондорска гледна точка (както прави Денетор). Вместо да навлиза в стария спор за това кой е първият гондорски монарх и от кого започва традицията на властта, Арагорн се изтъква като пряк потомък на неоспоримия владетел и на Севера, и на Юга, предтеча както на Исилдур, така и на Анарион и Менелдил. Победата при Пеленорското поле, последвалият крах на Саурон и ореолът на чудотворство и непобедимост придават на Арагорн чертите на истински спасител и при единодушието на народа, Наместника Фарамир, син на Денетор и Съвета той се възцарява като Елесар, Крал на Запада (или на Арнор и Гондор едновременно). Все пак не бива да се забравя, че в този късен момент от историята няма друг предводител, който да може да издигне толкова убедителни претенции за властта (освен може би Фарамир, чийто характер далеч не е на властолюбец), а и Арагорн се ползва с дружбата на Еомер, крал на Рохан и съюзник на Гондор.

#4
Roheryn

Roheryn

    ДДЗ!

  • Потребители
  • 130 posts
Както ти казах и преди: РАВЕН СИ НЯМАШ! :yes:

Ще ги хвърлиш ли насам: линк
Обърни внимание и на другите си участия и на окончателните заглавия ииии.. абе огледай се, моля те : )
Обичай съдбата си

#5
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Тоест, искаш ги копи-пейстнати в темата от линка? ОК, нямаш проблем, стига наистина това да искаш. Заглавията ще останат, както съм ги дал тук. По другите ми участия май няма какво да се напише.

Бих прегледал и един стар текст, който навремето бях дал на Калоян за Ендорион: "Раждането на Средната земя". Има нужда от преработване на места, но инак май е приличен и ако решите, че го искате за евентуалния сборник - имате го. Предполагам, че Калоян би могъл да ти го метне от базата данни на Ендорион.

#6
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
В Ендорион имаше една статия, която наблягаше по малко наивен начин на Толкиновото християнство. Ако ми падне сгода, бих я разкритикувал пространно. Може би има хляб в това, стига да има кой да чете.

#7
Beren Erhamion

Beren Erhamion

    Скиталец

  • Потребители
  • 485 posts
  • Gender:Male
  • Location:Middle Earth
Нашият Мерилиън подхвърли на шега, че тазгодишния Толкин Фест е Менедел-Фест :D ...
Прав е бил :yes: !

Но ето, че дойде Берен, пребродил планини безброй...
940b259b91f858aa.jpg

#8
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Хе, и аз бях рекъл, че е Манол-фест с елементи на бира...

#9
Spec0

Spec0

    monster slayer

  • Потребители
  • 795 posts
  • Gender:Male
  • Location:sofiajun
Impressive, m0ost impressive!
експанзия а? :)
I'a I'a Cthulhu Fhtagn!!!

#10
Roheryn

Roheryn

    ДДЗ!

  • Потребители
  • 130 posts
Маноле, засега равен нямаш, да.
Надявам се скоро и цена да нямаш!

Ще вземеш ли да ги заформиш като за публикуване?
Някак си тези среднощни добавки...
Обичай съдбата си

#11
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
ОК, ще гледам да ги направя. За кога ги искате, че сега съм принципно далеч от собствен компютър, а и после ме чакат куп преводи. Рох, дай примерна крайна дата.

А лафът с Менедел-Феста си беше мой. Може и Мери да е стигнал до същия лаф по силата на вдъхновението, разбира се :)

#12
Roheryn

Roheryn

    ДДЗ!

  • Потребители
  • 130 posts

ОК, ще гледам да ги направя. За кога ги искате, че сега съм принципно далеч от собствен компютър, а и после ме чакат куп преводи. Рох, дай примерна крайна дата.

А лафът с Менедел-Феста си беше мой. Може и Мери да е стигнал до същия лаф по силата на вдъхновението, разбира се :)


Няма да пиша крайния срок тук, щото ще подейства разхайтващо, ако всики го узнаят : ))))

А за лафа - всеки от нас си го е измислил ПРЪВ! :tooth:
Обичай съдбата си

#13
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Сиреч едновременно сме го съчинили. Ми да, то си беше близо до акъла :) А за крайния разхайтен срок... ОК, догодина по това време ще бъда готов.

#14
Roheryn

Roheryn

    ДДЗ!

  • Потребители
  • 130 posts

ОК, догодина по това време ще бъда готов.

Немаш грижи! След две епохи ни чака втори сборник, може да заложиш на това! :spiteful:
Обичай съдбата си

#15
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Ха, две епохи! Какво е това за дълголетни язовци като мен :) Добре де, ще гледам да е скоро.

#16
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
До няколко дни ще съм приключил и с темата за тази година - за враждата между фризи и датчани, реконструирана от Толкин и Алън Блис по "Финсбургския епизод" и "Финсбургския фрагмент".

До края на месеца мога да бъда готов и с окончателната редакция на вече предложените тук лекции, стига да има смисъл.





Между другото, на сайта за тазгодишния Фест има две малки неточности относно моите представяния.

През 2007 прочетох част от превода си на "Битката при Мелдън" като приложение към превода на "Завръщането на Беортнот", направен от Аданедел. Бих качил своя превод тук, ако сметнете, че тук му е мястото.

А през 2008 пях по текста не на "Елберет Гилтониел", а на "Ай! Лаурие лантар ласи суринен" или т. нар. "Молитва на Галадриел".




Отделно съм обещал за Ендорион коментар на една от статиите там и материал за литературните източници на Толкиновото вдъхновение. Кога ще станат не смея да обещавам.


---
Едит: Сега се сещам и за темата, по която говорих на конференцията за Толкин в Благоевград преди няколко седмици. Беше сравнение между "Едип цар" и "Децата на Хурин". Трябва да добавя и нея.

#17
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
На фона на всички исторически мистификации, които човек може да прочете, отначало бях скептичен, а впоследствие - приятно изненадан от стройната хипотеза на Толкин за съществуването на неизвестна досега конфедерация от племена по бреговете на Северно море в V в., изложена в книгата му "Finn and Hengest. The Fragment and the Episode". Трудът представлява епитоме на Толкиновите лекции по някои интересни пасажи от поемата "Беоулф", както и по отделни запазени фрагменти от най-старата англосаксонска поезия. Лекциите са държани в Оксфорд през 1926-1939, редактирани са от Алън Блис от Дъблинския Университет и са издадени в 1982 г.




Фризийският съюз или кралството на фризи и юти


Днес Фризия или Фризланд е холандска административна област. Намира се северно и източно от устието на Рейн, на територии, които не са били трайно присъединявани от Римската империя, но са били под относително силно римско влияние по време на най-големия й разцвет през ІІ в.
Фризийският е диалект на холандския, говорен от немногобройна част от населението на областта. През зрялото и късното Средновековие Фризия е била графство, васално на Свещената Римска империя на германските народи, а от ХV в. нататък е включвана последователно в състава на Бургундия, на хабсбургските владения в империята и на Испания като част от т. нар. Испанска Нидерландия. След Реформацията Фризия попада в състава на Свободните провинции - аристократичната холандска протестантска република, настроена враждебно към Испания и Австрия и в традиционно добри отношения с Англия.

По времето на Каролингите, тоест в VІІІ-ІХ в. фризийците са самостоятелно германско племе в рамките на голямото западнофранкско кралство със свой говор, обичаи и търговски привилегии, гарантирани както от каролингските монарси, така и от владетелите на малките англосаксонски кралства в Британия. Най-голямото търговско средище на Фризия е пазарното селище и пристанище на Северно море Дурстеде. Редом с викингските дълги кораби, пълни с жадни за плячка воини от Севера между Англия, континента и Скандинавия редовно се движат и фризийските тумбести съдове, предназначени за пренасянето на повече стоки и по-малко хора. Фризийците търгуват от Шотландия до Дания и от Бретан до Норвегия с роби, сребро, кехлибар, восък, мед, кожи, вълна, пшеница, просо, ечемик и сушена риба. На териториите им по ниските и блатисти брегове на Северно море са намирани съкровища от римски, византийски, арабски, английски, датски и франкски монети. Фризийците не са имали значима архитектура. Предпочитали са да градят от дърво и да крият богатствата си, за да не привличат пирати. Понякога са участвали заедно със скандинавските викинги в грабежи и препродаване на плячка, друг път сами са ставали жертви на набезите им. Били са християни и поданици на франкските крале в Аахен, Париж и Соасон, но са имали свое законодателство и митници. Водели са сравнително незабележимо съществуване по своите тесни земи между морето и франкските крепости на фона на драматичните събития от Викингската епоха.

Но винаги ли Фризия е била люлка на относително миролюбиво население и винаги ли фризийците са били свързани с търговията и пренасянето на стоки срещу сребро? В изследването си Толкин чертае историята на една героична ранна Фризия, излязла от мъглите на кървавите столетия около падането на Римската империя. Това е история, опръскана в пурпур от зеещите рани на крале и наемници, история за злато и предателство, за обречени опити да се постигне мир между отдавнашни врагове, за мъст и ярост. В нея се мяркат имената на полузабравени предводители, някои от които слизат мълчаливо в могилите на прадедите си, а други поставят началото на нови велики народи.

Според разглежданите от Професора старинни текстове – староанглийските поеми „Уидсит”, „Финсбургския фрагмент” и т. нар. „Финсбургски епизод” от „Беоулф” някъде в периода преди възкачването на митичната династия на Скьолдунгите на датския трон или няколко поколения преди гибелта на гаутския крал Хигелак в земите на франките се разиграва последното действие на старата крамола между фризийци и датчани. Смъртта на Хигелак, който вероятно не е само легендарна , а и историческа фигура, е датирана според „История на франките” на Григорий от Тур към 529 г., тоест в първата половина на шести век. Следователно т. нар. “Fraeswel” или „Фризийското клане” от легендарните източници може да се отнесе приблизително към втората половина на пети век. В текстовете, говорещи за събитието на няколко пъти се споменава като основно действащо лице героят Хенгист. Хенгист е известен като легендарен основател на кралство Кент в Британия, което според прозаичната „Англосаксонска хроника” от ІХ в. е заселено предимно с фризийци и юти, тоест жители на полуостров Ютланд, днес част от Дания. „Хрониката” ни позволява да датираме точно заселването на Хенгист в Британия – 440 г., което като датировка не противоречи на спекулативното предположение за времето на събитията. Скоро преди 440 г. Хенгист трябва да е участвал в описаните в „Епизода” и „Фрагмента” мрачни събития.

Действието се развива в областите, които допреди трийсетина години са били гранични за загиващата Западна Римска империя. В 410 г. администрацията на римляните се изтегля от Британия. Галия, в това число и земите на днешна Белгия са опустошавани от местните разбойници – багауди, както и от нахлуващите по суша и море франки, сакси и фризийци. Римският историк от ІV в. Евтропий пише, че в съюз с франки и сакси фризийците безнаказано пиратстват по бреговете на римските територии още по негово време. В VІ в. пък ранновизантийският писател Прокопий Кесарийски нарича Британия „царство на англи, сакси и фризи”. Към 486г. завладяването на Галия от франките е приключило, но още преди това те вече владеят обширни части от страната. През цялото време фризийците са в съюз с франките, делят плячката с тях и очевидно укрепват, множат се и забогатяват по родните си брегове. В съюз с франките те ще участват и в клането на гаутската флотилия, осмелила се да навлезе в устието на Рейн през лятото на 529 г. Явно съюзът между пиратите и господарите на Галия е взаимоизгоден и дълготраен.

Според езиковите карти фризийски диалекти в този период са се говорели по цялото днешно немско крайбрежие на Северно море и дори чак на полуостров Ютланд, а не само в същинска Фризия. Предвид факта, че фризийците са развили собствен тип кораби, които са подходящи за превоз на стоки, но не и за отбрана, Толкин приема, че явно преди началото на викингските нападения Северно море е било своего рода „частно езеро” на фризийците, в което те са се чувствали спокойни. Могъществото им и съществуването на фризийски военен флот, а и на голямо и силно опълчение, способно да се притече на помощ на франките е очевидно от изворите. Могъществото се поддържа със сребро и злато, а правенето и ремонтът на кораби изисква и специфични умения, усилия от достатъчно голям брой хора и изобщо относително високо ниво на организация. Толкин търси центъра на тази организация и стига до извода, че в ІV-VІ в. Фризия е относително гъсто населена дълга крайбрежна ивица от устието на Рейн на югозапад чак до Ютланд и датските предели на североизток. Той смята, че става дума за кралство под властта на монарх, готов да изпраща търговски и пиратски кораби по чужди брегове, за да се обогати още повече, да поддържа дворцов живот (макар и примитивен), относително силна постоянна въоръжена сила на свое разположение и дори да води истинска война за надмощие в зоните, които смята за своя „сфера на интерес”.

Като аргумент в полза на типа държавно образувание, чиято история реконструира по оскъдния материал, Толкин сочи, че подобни крайбрежни кралства в ареала на Северно море съществуват – Нортумбрия на англите през VІІ-VІІІ в. и дори легендарното датско кралство на Скьолд от „Беоулф”, образувано, когато

„... народът крайбрежен, моряшки,
волята чу му и крал го направи...”

и Скьолд се възцарява над близки и далечни селища и чифлици на моряци и рибари вероятно в самото начало на VІ в.

Северно море е отделено от Балтийско от големия Кимврийски полуостров, който днес познаваме под името Ютланд. В древността той е родина на кимврите, които нападат Рим в първи век преди Христа. В V в. сл. Хр. там вече живеят разедините юти – ново германско племе, вероятно образувано от разнородни скандинавски и континентални етнически групи, сред които и потомци на някогашните кимври. Западните брегове на полуострова са населявани от фризийци, както свидетелстват езиковедски и исторически данни. Южните части – днешната област Шлезвиг на границата между Германия и Дания – по това време се наричат Ангелн, „Ъгъла” и е обитавана от племето, което след преселението си през Северно море ще даде началото на Англия. Ютите в източните и северните области са под силното влияние на фризийското кралство и представляват самостоятелна част от големия Фризийски съюз.

По това време обаче на островите в пролива между Ютланд и шведските брегове се формира нова сила. Най-крайната област на южна Швеция, така наречената Сконе, също е включена в новото обединение. Начело стои племето дани, чиито владетели обитават района Лейре в северната част на остров Зеланд. Това е първото образуване на датското кралство, което няколко пъти през ранните Средни векове ще се обединява и разпада. Младата монархия веднага предявява претенции към съседните територии на Ютланд. Част от ютските родове се присъединяват към датския съюз, което автоматично води до враждебност от страна на досегашните господари в региона – фризийците. Започва дълга и кръвопролитна вражда, която бихме могли да наречем „войната за Ютланд”.

Точните събития остават неизвестни. Какви са герочните дела и жестокостите на тази потънала в забрава война за нас днес е невъзможно да разкрием. Историята е забулила в мъгла внезапните набези, пожарите и морските битки. Можем само да гадаем дали повечето сражения са се водили по суша или по море, дали основната тежест на войната е понесена от разделените между интересите на двете враждуващи династии юти, дали търговията с кехлибар е западнала за сметка на търговията с роби в конкрентния момент. До Юга известия за тази война не са стигнали. За нея не пишат нито църковните историци, нито хронистите, нито авторите на жития. Споменът за нея е запазен само в няколко десетки стиха от ранната англосаксонска литература.

Всяка война има своите примирия. Запазените поетични сведения рисуват картина, която е позната и която носи всички белези на драматизма, както са го разбирали староанглийските поети от VІІ в.
Датският крал Хнеф, син на Хок сключва примирие с фризийския владетел Фин. Хилдебурх, сестра на Хнеф, заминава за крепостта на Фин, където става негова съпруга. Там тя прекарва около петнайсет години и й се ражда син, който достига възраст, когато могат да му бъдат връчени първите доспехи и оръжие.

Хнеф, придружаван от шейсетима свои воини, сред които е и ютският предводител Хенгист, пристига във Фризия, за да посети сестра си. В двора на фризийския крал присъстват юти – противници на Хенгист. Те подбуждат домакините към предателство като посочват у някои от датчаните оръжията на убити фризийци. През нощта дворецът, в който датчаните спят, е нападнат отвън. Пет дни се отбраняват хората Хнеф в обсадената зала за пирове. Пет дни нито един от тях не загива, докато самите те нанасят тежки загуби на врага. Загиват ютският водач Гарулф, васал на Фин, както и самият син на Фин. На петия ден обаче смъртно е ранен и датският владетел Хнеф.

Хенгист поема командуването на датчаните и уговаря примирие с фризийците. Загиналите от двете страни са погребани заедно. Хилдебург е загубила от едната страна брат, а от другата – син и с възхитителен лаконизъм текстът на „Епизода” от „Беоулф” ни разкрива, че тя:

„... нямаше радост от що да почувства
заради ратната доблест на фризи,
също от датската храброст във боя”.

Хенгист е принуден да положи клетва за вярност към Фин и да презимува с оцелелите като заложник във Фризия. От своя страна Фин се задължава да изхранва през цялата дълга зима датските бойци, както и да дели с тях златото си. И Фин, и Хенгист се отказват от мъст. Когато пролетта идва, Хенгист и датчаните напускат Фризия.

Хенгист не се връща веднага в родния Ютланд, нито отива в Дания. Той става изгнаник, съобщават ни анонимните поети. Може би той смята, че родината му е станала тясна за него, след като е участвал в убийството на Гарулф. От друга страна островна Дания също не е сигурна за него, тъй като не е успял да опази живота на своя господар, датския крал Хнеф. Според Толкин Хенгист живее няколко години на остров Хелголанд в Северно море (днес немски). В онази епоха островът е база за пиратски набези срещу изоставената от римляните Британия. С малко повече въображение можем да си представим изгнаника Хенгист начело на екипаж от изпаднали в немилост германо-скандинавски воини като самия себе си, събрани от разни племена и родове да се среща на бойното поле със самия крал Артур, който според уелската традиция принадлежи на същата епоха...

След известен срок Хенгист вече не е просто изгнаник, а значим предводител на военни сили. Може би в него можем да търсим прототип на по-късните „морски крале”, за които пише Снори Стурлусон в знаменитата си „Сага за Инглингите”. Морският крал стои начело на значителен брой кораби с екипажите им от смели мъже, но не притежава земя.
Сега вече Хенгист може да мисли за отмъщение срещу фризийците (и за това да си върне благосклонността на датската династия). Заедно с новите датски крале, братята Гутлаф и Ослаф (или Ордлаф) той напада Фин в неговата крепост. Фризийският владетел загива, златото му е поделено между победителите, а крепостта му е изгорена. Загубилата брат, син и в края на краищата и съпруг нещастна Хилдебурх е отведена обратно у дома.

Хенгист пък застава начело на оцелелите фризийци като техен крал по силата на завоеванието. Но той търси нови владения. Ютланд вече не може да предложи нищо на мъж, успял да срази мощта на фризийското кралство. Самата Фризия обаче е несурна. Кой би могъл да царува спокойно в една изпепелена земя, изпълнена с омраза към завоевателя? Още повече, че като фризийски владетел и ют по кръв Хенгист неминуемо би бил изправен пред необходимостта да се изправи срещу своите съюзници – датчаните, без да е сигурен, че няма да бъде предаден.

В крайна сметка Хенгист се появява в Британия вече не като пират, а отново като завоевател и основател на ново кралство – Кент, първата германо-скандинавска колония в Британия. С него идват фризи и юти, които нуждата да се защитават в една нова родина ще превърне от врагове в сънародници. След Хенгист ще последват поселенията на англи и сакси. Поставено е началото на нова епоха и на нов народ – на историческата сцена бавно излизат англичаните.

#18
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
По въпроса с куртоазната любов и Толкиновите герои току-що прочетох нещо разочароващо:

В писмо до читател от 1963 самият Толкин казва:

„Criticism of the speed of the relationship or 'love' of Faramir and Eowyn. In my experience feelings and decisions ripen very quickly (as measured by mere 'clock-time', which is actually not justly applicable) in periods of great stress, and especially under the expectation of imminent death. And I do not think that persons of high estate and breeding need all the petty fencing and approaches in matters of 'love'. This tale does not deal with a period of 'Courtly Love' and its pretences; but with a culture more primitive (sc. less corrupt) and nobler.”


Харесва ми мнението му, че между издигнати (във всяко отношение) хора и в смутни времена чувствата не се развиват бавно и колебливо. В това има известно очарование, макар че самият аз винаги съм бил любител на бавните връзки и постепенно развиващите се отношения. Това, което наистина ме разтревожи (ако тази дума е подходяща), е, че Толкин отхвърля възможността за куртоазни отношения между героите си. Все пак той е авторът и това донякъде обезмисля мненията ми по въпроса. От друга страна във "Властелина..." очевидно има следи от куртоазната култура, колкото и Толкин да го отрича. Може би това е поредният случай на очевидности, отхвърлени от него. Или просто аз съм поредната жертва на хиперинтерпретативната мания да търся балрог под мумака...

-------
П.П. А за това, че куртоазната любов била 'corrupt', просто не е прав! Проклет задръстен англичанин!

#19
Костенурка

Костенурка

    24981

  • Потребители
  • 696 posts
  • Gender:Female
  • Location:Бургас/София

Може би това е поредният случай на очевидности, отхвърлени от него.


Много е възможно. Той нали отричаше и влиянието на втората световно война върху Властелина, а то е доста очеизвадно. Ако го питаме какъв е цветът на косата на Леголас, каквото каже, това ще е, но когато става въпрос за по-тънки влияния, авторите са често също така заблудени, както и ние, особено, ако са от по-твърдоглавия тип.

Специално за Еовин и Фарамир обаче си е прав, защото куртоазната любов е лукс на невоенното време, пък и там нещата завършват с бърз брак, което в куртоазната любов го няма. Не яе е седналда го отрича някой това.
бакалавър, бакалавър! Ганева

Posted Image

#20
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
За конкретния случай с Еовин и Фарамир може ти и Толкин да сте прави. Но мен ме е яд, че той изобщо отхвърля влиянието на куртоазния модел на поведение върху героите си. А в отношението на Фродо към Златоронка и на Гимли към Галадриел този модел просто ще ни извади очите. Да не говорим, че просто е вбесяващо да се изразява така гнусно за куртоазната любов изобщо. Примитив, изскочил от тъмните германски лесове!

А че куртоазната любов е лукс за в мирно време, не е вярно. В Средните векове няма такова нещо като мирно време. Напротив, любовта и войната така са се сраснали, че не само на турнири, но и преди битка са давани разни причудливи любовни обети, част от ритуалите на влюбените е било окачването на дамска ръкавица по шлемовете и прочие.




0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users