Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

СЕДМИЯТ ОГЪН Глава 1


  • Please log in to reply
3 replies to this topic

#1
Elindress

Elindress
  • Потребители
  • 4 posts
Това е първа глава от книгата "Седмият огън". Отзивите и градивната критика са добре дошли :rolleyes:

ГЛАВА 1 Самодивската долина



Множество деца се бяха изкатерили по здравите, покрити със зелени и лилави листа, клони на Дървото на живота или насядали под шарената му сянка… Пазеха тишина и се чуваше само един глас:

– Дори сега можете да помиришете във въздуха вълшебния прашец на феите! – възкликна Елирити. Каза го толкова вдъхновено и убедено, че всички с най – голямо удоволствие ѝ повярваха.

И си поеха дъх едновременно.

Под високото Дърво на живота, намиращо се в подножието на Гордите планини, в Дивата гора, редовно се разказваха приказки. Интересно, защо не го бяха кръстили Дърво на приказките.

Дървото на живота имаше два цвята листа, които никога не опадваха. Твърдеше се, че в редките случаи, когато паднеше лилаво листо – това значеше бедствие за Алирия, а когато беше зелено – щастие за империята. Според една легенда под корените му беше заровено драконово сърце, придало здравина, сила и могъщество на прекрасното растение. Стволът на дървото беше толкова голям, че сто човека се хващаха в кръг около него с разперени ръце. Беше толкова високо, че петдесет жирафа един върху друг не можеха да докоснат върха му. Кората му беше дебела като драконова кожа. То беше символ на Дивата гора, заедно с вълшебната билка двуродниче. Горските обитатели много го обичаха и винаги го поздравяваха, когато минаваха покрай него. Те се отнасяха с всички животни и растения като с хора.

Елирити, или Елир, както я наричаха, често бе подтиквана от някакъв вътрешен плам да разказва ли, разказва различни приказки. Тя беше млада алирийка. Обичаше да си измисля истории и ентусиазирано да ги описва в най – малки подробности, докато децата наоколо я наблюдават с изумление. Имаше бодри зелени очи, които шареха в различни посоки и рядко спираха за почивка. Червено – оранжевата ѝ коса също беше немирна – подскачаше в синхрон с туптенето на сърцето ѝ. Едно – единствено нещо я украсяваше и това беше самодивски лъч. Но Елир не беше истинска самодива. А файрина. Беше отгледана от самодивите още от бебе и не знаеше нищо за произхода си. Не я интересуваше особено, тъй като бе прекарала повече от хиляда години сред горските обитатели. Да. Тя беше на около хиляда и триста. Но това не бива да ви стряска – съвсем не бе голяма възраст за хората в империята.

В кристално ясния поглед на файрината сякаш се отразяваха Гордите планини. Или може би се долавяше прелестта на някое планинско езеро... Точно на онова езеро, за което сте чели, че принцът е тръгнал – да търси жива вода...

Кожата ѝ беше светла, излъчваше топлота, цветът беше приличен на приятния меден оттенък на слънцето, когато залязва – само че, съвсем леко загатнат. Едва ли сте виждали подобен – в Алирия нюансите бяха доста по–различни от земните – изглеждаха по – наситени, по – чисти, пълни с енергия. Елир беше облечена в дълга червена рокля, направена от лека сатенена материя, изрисувана с тъмночервени и кафяви апликации около кръста.

Повечето горски обитатели, включително и младата разказвачка на приказки, не бяха напускали никога Дивата гора и дори минута далеч от нея им се струваше същински ад. Сигурно се чудите на какво се дължеше тази дълбока привързаност? Просто гората беше част от жителите си, тя им вдъхваше от силата си – някои го наричаха вълшебство.

Файрината тъкмо завърши днешната приказка, когато едно от децата възкликна:

– Да. Интересно… Но не разбрах… – продължи то умислено – Какъв е изводът? – Беше се качило на един клон и се подаваше любопитно през листата.

– Че понякога хората не са толкова лоши, колкото изглеждат. – обясни файрината с усмивка и подкани всички – Хайде, отивайте да си играете.

После се облегна на дървото, за да си почине след дългия разказ. Качи се на един от ниските клони и можеше да люлее крака си надолу. Това ѝ влияеше доста приспивно. Тя се вслуша в шоколадовия глас на друга разказвачка, която се намираше наблизо и беше истинска самодива – казваше се Астреа. Говореше за гората...

Гората наистина бе красива и специална.

Въпреки това, обикновеният пътник би се уплашил да върви през нея сам –самичък: в началото на Гордите планини дърветата достигаха внушителните двеста метра. Ако не знаеш пътя, определено по – добре е да не се допитваш до някоя самодива – те са кръстили абсолютно всички растения със собствени имена и ще им е неимоверно трудно да упътят когото и да било, без да изрекат име.

С огорчение и яд обаче, Елир трябваше да си признае, че гората, която помнеше от миналото си, доста се бе променила. Преди беше жива и свежа, а сега – омърлушена и пуста; единственото оживление беше в приказките на файрината. Не, не се носеше и аромата на омачкани билки, който Елир представяше пред децата като вълшебен прашец на феите. Това ухание явно бе останало само в съзнанието ѝ.

Много от лицата на самодивите сега бяха пребледнели и жълтеникави. Те живееха в малките си къщи и колибки, сякаш не бяха на себе си. Да се зачуди човек, това истински самодиви ли са изобщо! Нифасите използваха дарбата си да се сливат с дърветата и тяхното съществувание направо се бе превърнало в легенда! А пък ако случайно минеше файрина, тя се преобразяваше в мъничко пламъче, което лишените от реализъм хора често уподобяваха на светулка. Немислимо, но факт – бъркаха планинските файрини с най –обикновени светулки!

Така гората бе или пуста, или населена с бледи физиономии, но не и същата, каквато си я спомняше Елир от детството си.

Тази действителност обаче не бе плод на случайността. За нея си имаше крайно основателна причина: билката двуродниче изчезваше. Или по – точно, двуродничетата по заповед на Царица Линеане бяха обирани. Всеки ден се извозваха цели кервани, пълни с тях. Нейно Височество използваше лечебните свойства на растението за да лекува армиите си. А без него, гората умираше. От всичкото вълшебство в долината, най – много се съдържаше в тази мъничка тревичка. Тя излъчваше хармония и баланс, а те бяха в основата на живота. Дори скоростта на растежа ѝ беше от значение – ако беше по – бърза, другите растения също се развиваха по –бързо; ако беше по – бавна – настъпваше застой в Дивата гора.

Елир се унесе в мислите си. Ала някакво напрежение се завихри в тялото ѝ. Тя дочу глас, който рязко я сепна:

– Елир, как може да заспиш върху клон?

Файрината погледна надолу от дървото, върху което се бе качила, за да види познат образ:

– Пак ли си се дянала в някое друго измерение? – говореше ѝ Астреа. Тя беше сладка самодива с дълга до земята виолетово – синя коса и светли виолетови очи. Приятелите ѝ понякога я наричаха Рея. Тя харесваше и двете си имена. От нея се очакваше съвсем скоро да стане бъдещата Царица на самодивите, или Горска царица – това значеше да бъде управител на Самодивската долина. Изключително престижна и отговорна длъжност.

– Е, не ме разбирай погрешно, нямам нищо против твоето измерение, където прекарваш по–голямата част от времето си! – продължи Астреа. Косата ѝ се развя и на лицето ѝ се лепна медена физиономия. Тя отбеляза разсеяно – Всеки трябва да си има собствена приказка, в която да живее! Даже мисля, че би било нахално да се навираш в приказката на някой друг, особено без покана...

– Не бях заспала. Само задрямала… – смънка файрината и скочи от дървото. Безуспешно се опита да повдигне една изсъхнала лиана, която по принцип се увиваше около стъблото, но сега беше паднала в начумерената трева.

– Да тръгваме! – подкани я самодивата. Елир кимна, а след това допря ръката си до кората на дървото и му заговори:

– Не се тревожи, дръвче! Скоро ще се върнем! – не можеше да чуе какво ѝ отговаря то, но знаеше, че я разбира.

– Ако искаме да стигнем по пладне в Замъка, вече трябваше да сме тръгнали. Хайде…

– Добре, тръгваме...

Те отдавна плануваха да заминат към Замъка на Вечния огън. Искаха да разговарят с царица Линеане за положението в Дивата гора след безпощадното и постоянно обиране на двуродничето. Надяваха се тя да разбере колко важно е растението за хората, за всички… и… да спре да го изкоренява.

Пътуването до Двореца не беше трудно, нито опасно. Имаше само един малък проблем – в Замъка на Вечния огън не се позволяваше достъп на обикновени алирийци без никаква титла като Елир. Допускаха се магьосници, служители на Линеане и, разбира се, управителите на отделните Алирийски области, към които, спадаше Астреа – бъдещата Горска царица. Елир реши да се предреши на магьосник и така да се вмъкне незабелязано.

Двете трябваше да побързат, защото Замъкът беше далече – чак във Вечната равнина. А те живееха в Медиона – едно от централните населени места на Дивата гора. Разстоянието бе като от Земята до Луната (буквално)!

Пролетен дъжд се сипеше по алирийската земя. Елир и Рея приближаваха Двореца, мислейки си за гигантски водопади и магически поляни, решавайки кръстословици от въпроси за живота.

Пътуваха и през въображението си, така както снежинките през въздуха. Във фантазията си се представяха седнали до зелена тревичка. Съвсем мъничка и без никакъв цвят, ала специална. Двуродниче. Малко двуродниче в безкрайните треви, росата го поливаше с усмихната вода. Двуродничето си падаше особняк. За него се разправяха какви ли не легенди…

Знаете ли кога разцъфваха двуродничетата? Само и единствено тогава, когато две такива растения, създадени едно за друго, се намерят, стъблата им се сплетат и слеят в едно. Изобщо не е толкова лесно, колкото звучи. Понякога стъблата пропълзяваха половин Алирия и пак не намираха онова, с което да се слеят. Много е тъжно да гледаш самотни двуродничета. Приисква ти се да ги дръпнеш и да ги заведеш до тяхната половинка, ала не става. Трябва сами да я намерят.

Без двуродниче, всички се разболяваха от магиолипс /липса на магия/ – това е опасно заболяване – хората стават тъжни, мудни и с бледи мъртви лица!

Сега Астреа и Елир си мислиха, че те нямаше да оставят Линеане да унищожи двуродничето и гората. Нямаше. Няма.

Между другото, в Алирия всяко цвете бе символ на дадена добродетел: двуродничето бе цвете на Любовта. Имаше също и цвете на Доверието, цвете на Честността, на Вярата, на Справедливостта, на Интуицията, на Щастието, на Търпението, на Верността, на Състрадателността, на Всеотдайността, на Благодарността и други…

Edited by Elindress, 16 ноември 2010 - 10:39 .


#2
Elindress

Elindress
  • Потребители
  • 4 posts
Пропуснала съм някои легенди в началото на книгата, преди 1 глава, които обясняват кои са файрините и т.н.



#3
Pavlina

Pavlina
  • Потребители
  • 264 posts
  • Gender:Female

Пропуснала съм някои легенди в началото на книгата, преди 1 глава, които обясняват кои са файрините и т.н.


Харесва ми! Пиши ...
"По-добре да бъдеш малка светлинка, отколкото голяма сянка"

#4
Elindress

Elindress
  • Потребители
  • 4 posts
Радвам се :)




1 user(s) are reading this topic

0 members, 1 guests, 0 anonymous users