Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

Моята тема


  • Please log in to reply
16 replies to this topic

#1
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Настоящото беше дълго замисляно на английски, но не беше изпълнено много сполучливо. На български отдавна не бях, вижте и кажете дали помня как става. Препратките са ми ясни, но не са задължителни, за да се разбере.

Лебедова песен

Страннико, открий в гърдите ти що бие
Дали е адски тъпан, невярна плът дали е.
Та плът щом е, нещастнико, носи я в низините,
Сред другите е мястото, до края й на дните
(Зад ралото й-мястото, да гние-съдбините)
Но тъпан щом, страдалецо, у тебе се таи
Пълчищата на ада чрез него поведи
Води ги към народа, прати да плъзнат вред
Атаката щом почне, ще паднеш най-напред
И стъпкан и премазан, ще екнеш в този миг
Лебедова песен с предсмъртния си вик.

But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#2
Mocking-bird

Mocking-bird

    заище

  • Потребители
  • 789 posts
  • Gender:Female
  • Location:Варна/София
Получило се е и то добре :thumb: Само това „Та плът щом е“ сякаш малко нарушава ритъма, но иначе мога да кажа само „браво“ ^_^
"Перото движи се и нищо на света-
ни сълзи, нито знания извечни,-
не би могло да го накара да задраска
словата, що написани са вече."


#3
Pe6ka_S_Mnenie

Pe6ka_S_Mnenie

    Кой сега е с най-якия аватар!

  • Потребители
  • 1509 posts
  • Gender:Male
Като прочетох "Март" на Мери, реших че може би ще започна да харесвам поезия. Като му четох следващите неща, реших, че няма да харесвам поезия. :)
Сега пак съм обнадежден, но мисля има накъде. :)
I have zero tolerance for Големи Добрутровци.
Posted Image

#4
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Ооо, ако Омир пишеше текстовете на "Меноуар", щеше да е нещо такова :) Супер, мен ме накефи. Инак, понеже всъщност много обичам поезия, обикновено не харесвам нищо, прочетено в нета, ама това радва.

#5
Hatul Mad'an

Hatul Mad'an
  • Потребители
  • 5 posts
Можеш да смениш "Та плът щом е" с "Та щом е плът", за да се запази ритъмът. ;) Иначе е супер! :thumb:
You do me wrong to take me out o' the grave:
Thou art a soul in bliss; but I am bound
Upon a wheel of fire, that mine own tears
Do scald like molten lead.

#6
bdk

bdk

    Лосото-роханец

  • Потребители
  • 992 posts
  • Gender:Male
  • Location:Рудаур
Ако ударенията в този стих падат на: плЪт, нещАстнико, носИ и низинИте какво ви притеснява? :) Иначе "та щом е плът" май също не е лошо, както каза Hatul Mad'an.

32

 

bdk---rohan.jpg


#7
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Защото и у мен образованието взе да постига целта си да убие творческото, реших да контрирам, приемайки всяко домашно задание като epic troll thread. Примерно трябваше да пишем по БЕЛ за любовта и ето какво родих (а освен, че е тролене, искам и да се критикува като стихотворение, да).

Като планински езера блестяха нейните очи
Над кишата и прахоляка и сякаш слънчеви лъчи
Единствени ловяха.
Но вече знам, планинският кристал,
Единствен що на тоя свят могъл би тъй сиял,
Че е лъжовен, у ней неверен,
И пак се крия в мрака черен
В самотния, замислен кът,
Небесния сапфир че пак обърках,
За него взех невярна плът.
Защо!?
Нима са фините ти пръсти и изящните ти длани
За лошата безкрайност над таз земя призвани?
Звездите и кометите в небесния простор-
Искрите и отблясъците в чистия ти взор-
Едни за други сътворени,
Нима ще бъдат заменени
За свят тъй тленен и безверен?...
Потърсих вечността,
Да я обичам,
Но не срещнах и страстта,
А мъртвия живот аз срещнах, празен и умерен;
И гасне вярата ми, и за сетен път
У тебе вместо вечността намират тленна плът.

Edited by Ammit, 14 февруари 2010 - 07:43 .

But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#8
Darklight

Darklight
  • Потребители
  • 3 posts
  • Gender:Female
Прочитът на това, както и наостаналите ти творби,е удоволствие за мен. Добрият похват,сериозното отношение и вдъхновението ти, заслужават респект. Само за себе си,стихотворението е супер . Гледната ти точка, обаче, не споделям. Хората са преди идеите. По-ценни са, защото са изменчиви и не са вечни.Развитието,неизбежно, е предхождано от несъвършенство и следвано от упадък. Само човекът може да изпита върху себе си тлението и да остави следа във вечността,чрез творенията си.Човешките очи не винаги отразяват чужда светлина. Понякога,те притежават свое собствено сияние. Когато отвърнем взора си от недостижимите,безсмислени звезди, може да видим в очите човешки не по-малко сложни и загадъчни вселени от тази, която ни запленява с безкрайността си. Уязвимостта и краткотрайността не помрачават красотата им. Тленността би представлявала проблем,само ако стойността на нещата произтича от продължителността им във времето,а не от тяхната същност. Плътта е слаба, но дава възможност на духа да се издигне над нейната слабост. Поне за известно време.
Света е постоянен източник на гадости,но мисля,че отделната личност може да бъде достойна за любов извън него.

Edited by Darklight, 16 февруари 2010 - 11:28 .

I was raised from a broken seed and grew up to be an unwanted weed

#9
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Сега като отново се захванах да пиша разкази, (следващият пак ще е тип „богове, създания и пророчески сънища плюс мощен митологично-религиозен заряд“) рекох да си постна разказа за конкурса „Един ден в страната на чудесата“, който си е отново съвършената митологична супа. Драснете някое ревю.

Момчето падаше вече сигурно часове.
Вече не се съпротивляваше срещу безкрайната синева. Оставило беше и своето неразбиране за по-късно. Наистина, някак, както без думи и мисли се беше наслаждавал на прохладата и чистия въздух в двора на селската църква, се беше случило нещо необяснимо. Безкрайно красивата зеленина, която се процеждаше през клоните на прастария ясен го беше омагьосала. Бе стоял дълго, тих и замечтан посред вихъра на това вълшебство, преди безумието да се разрази: вятърът да полудее, дървото да се разтрепери и в обраслия калдаръм под него да изникне пропаст. Но не земните недра разкри процепът, а едно необятно другосветско небе, в което замаяното момче се изхлузи и продължи да пада.
Страхът и объркването, които съпровождаха липсата на почва под краката, го напуснаха. Скоро спря да се чуди дори къде е и какво го очаква, какво ще стане с горната земя, и се остави да лети. По едно време се развличаше, плюейки във въздуха, но и това му омръзна. След време видимостта в безкрайната синева намаля. Навлезе в гъста, сивкава мъгла, а хладът се замени с мека топлина. Може би някъде долу имаше огън? Не виждаше вече, никаква светлина не стигаше до очите му, и мракът се сгъсти толкова, че вече можеше да го докосне. Вече можеше да се хване за него, да стъпи на него, и едва успяваше да се освободи от хватката му. Зарита с крака, опита се да се изправи...
...И си пое дъх в сумрака, над море от черна тиня, под високи небеса, със слънце, закрито от страховит облак. И нищо не можеше да се мери с учудването му в този час, учудването от тази странен, пуст нов свят. Съгледа в далечината ствола на дърво, ясен, необятно висок и невероятно широк. Облакът там горе, значи, беше всъщност короната на това космическо дърво. Имаше светлина извън сянката и момчето пристъпи към лъчите.
„Сега какво?” каза си.
Тогава тинята потръпна. В сумрака на сянката се издигна цяла могила, а от нея изпълзя велик червей, черен като земята си, и след него още един. Бяха огромни, и двата, като змейове, но не тъй величави, по-скоро като чифт безглави змии от примитивен мит. Запълзяха към ствола на ясена, но не след дълго обърнаха хода си и видяха малкия натрапник. Той усети безокия им поглед и побягна. В тинята се тичаше трудно дори и бос, червеите бързо го настигаха. Но когато първите лъчи докоснаха хлъзгавите им тела, с тях стана чудо, те придобиха сияйния образ на бог и богиня, съвършени във вечните си образи. Разкошни и семпли, с ръст много над човешкия, те поздравиха момчето и го успокоиха с величието си.
-Добре дошло, дете на Разбитите земи. Ти си от страните, които се принудихме да забравим и напуснем. Идваш от свят на студ и богохулство, дете, в земя, която още пази своята святост и магия. Виж сиянието, там горе е светилото, което ни връща истинския облик.Това не е слънце, там горе има и слънце, но то е само негова сянка. А под светилото, в короната на световния ясен, се намира Страната на чудесата.
-Но... сега къде съм?
-Сега си едва прекрачил границата между своята и тази страна. Това е богатата и плодородна тиня на Първичния хаос, в която ние, боговете, посадихме двете Световни дървета . Пожелахме щом съзреят, короните им да се увенчаят с по един велик плод. И плодът беше всъщност целта на неуморния ни труд, на усилията ни, на битките ни с демоните, които желаеха да сринат дърветата отново в черния хаос. Защото веднъж щом узрееше, плодът щеше да промени света си, а нас да преобрази, както преобрази преди малко. Нашата най-желана рожба беше именно този плод. Но твоите предци поругаха нашия труд, разбиха плода и убиха чудото. Сега те само усещат, че някъде светилото е останало непокътнато и бленуват тази свята цялост. Там горе, дете, е страната на вашите мечти, на вашите сънища, на вашите чудеса. Ела, пращам те при светлика му, и ще видиш това, което вашият свят можеше да бъде.
И тя го хвана и го запрати във въздуха. Но вместо да загуби инерция и да падне, момчето продължи да се издига. Така започна дългият му път към... Страната на чудесата.
С всеки метър виждаше все-повече от великия плод на този свят. Виждаше вече и някои от клоните на ясена, и те бяха с космически размери, като във всеки имаше жилки от някакъв метал, и всеки завършваше някъде в короната.Забеляза, че плодът се храни от всеки клон, че виси на самия връх на короната и излива лъчите си някъде в нея. Когато вече беше много близо, лъчите го заслепяваха и чувстваше, че вижда повече от светлина.
И тогава падна през широкото небе от листа и клонки. Краката му най-после стъпиха на земя, и тази земя беше не клон или черна тиня, а поляна, покрита с мека трева. Беше светъл летен ден, а той беше сам на почти безкрайно поле. Съгледа блед коловоз, различи хълмове в далечината и разбра, че пътуването му е свършило.
Не оставаше друго, освен да види чудесата на това ново царство. Стана и пое по коловоза. Не след дълго на пътя видя друг, момиче или млада жена, тя беше весела и пееше. Срещнаха се, не след дълго, и тя го поздрави.
-Но коя си ти?
-Минстъл се казвам и съм просто един скалд. Пътувам от Бели Лес до Пламно Поле, ти откъде идваш?
За момент се зачуди дали да се опита да скалъпи някаква история, но усети, че не разбира този свят достатъчно добре, че да успее да излъже за него.
-Идвам от много далеч и не знам как попаднах тук.
Наистина не знаеше. Но не желаеше даизгубва дружбата на този така приятен странник. Поетесата го попита дали може да назове родното си място. Назова го, но името й беше непознато. Съгласи се да го води със себе си до Пламно поле. Той пожела да чуе песните й, да научи за чудесата на тази страна. Попита я за мястото, от което идва, за Бели Лес и историята му. Минстрел рече, че ще му отговори, но без акомпанимента на лютнята си. Наместо това помисли върху точния текст на поемата и запя:

Митът разказа ми гората-лесът, сега честит и бял
Преди бил дом на тъмнината, в народа ужас нявга сял.
Трептели плахите сърца, защото в дебрите му черни
изчезнали безброй деца, пролели се сълзи безмерни,
а който там потърсел слава
потъвал в мрак там и в забрава.

Но тъй отсъдила съдбата, че ужасът, що там ловял,
на княз подмамил дъщерята и никой веч не я видял.
И в скръб потънала земята, додето в тайната, в нощта
Съзрели нейде вдън гората една сияйна белота.
И лебеди тъй знатни, бели,
Онази сутрин долетели.

А
Перлата, що носел великият им цял
Оставили в на кладата догарящата жар
И лумналите пламъци догаряли там с дни
И бели ята вили се до мрачни висини,
Дорде от жаркий пламък
Не пристъпила навън
Девойката на княза,
Сияйна като в сън.
Отново тя поела
към този мрачен лес
и нейтото сияние
само го пази днес.

Песента и прокънтя в сгъстяващите се хълмове. Тя му разказа, още, разказа му за барда, съчинил тази поема, разказа му за историческите събития и героите на Бели Лес. Разказа му за паметниците, които беше видяла, и сладкодумието разпали в сърцето му жажда да види и чуе още. Поиска да знае за града, в който отиват. Минстрел се съгласи, беше и станал симпатичен, беше я поласкал с жаждата, с която попиваше историята й. Вероятно децата на тази земя бяха различни, не слушаха историята и поезията с такъв жар и не ги познаваха.
Сенките се бяха издължили много, когато седнаха на обяд. Тогава Минстрел реши да извади лютнята и да запее поемата за огъня на Пламно Поле. Лютнята беше невзрачна, от гладки редувания на тъмно и светло дърво, обаче звуците, които се изтръгнаха от струните й, бяха далечни и магически. Когато драматичният глас на поетесата се присъедини и започна да набира сила и мелодия, епосът измести света, легендата оживя.
Песента този път беше посветена на героя, спасил Пламно Поле от огнената напаст. Оплакваше се горящият град, а за пътуващата героиня, която посякла страшния змей, се изсипаха безброй хвалебствия. Момчето видя някакво по-чисто вдъхновение да проблясва по лицето на Минстрел, докато тя възпяваше подвига.
Не след дълго станаха и поеха към градчето. Посрещнаха ги трима стражи пред стена от камък, след което бяха допуснати до вътрешността на град стар, живописен и твърде добре укрепен. За момент момчето се уплаши от големината и чуждостта му и дълго се взираше в къщите и улищите, в далечния храм и високия замък. А когато се обръна и потърси Минстрел, откри, че тя липсва. Дълго се оглеждаше за нея, но скоро откри, че любопитството е надвило и уплаха му и пое по каменните улици.
Пътят го изведе на широк площад, лице в лице с високата мраморна статуя. Тя беше на конник, размахал меч срещу небето. Конникът беше жена, а конят беше голям и мускулест. Момчето пообиколи статуята и успя да се вгледа в чертите на ездачката, откривайки, че са му твърде познати.
Беше тогава, когато с периферното си зрение прихвана някакво раздижване в заоблаченото небе. Завесата от кълбести облаци се разкъса и пред очите му изплува още едно чудо, един дракон, страховит и с цвета на съсирена кръв. Звярът бе величав и свиреп, огромен като от легендата, която сега се повтаряше пред очите на всички. Гражданите се разбягаха, развикаха, в хаоса момчето осъзна, че трябва да се спаси. Беше се скрил в една по-тясна улица, когато избухна първият огнен залп, та пламъците погълнаха една от близките къщи. Змеят кацна на площада и огледа бягащите тълпи, доволен от ужаса, който беше всял. Тогава погледът му се фокусира върху момчето, а то внезапно си спомни разказа на Минстрел- нищо не вбесява змейовете повече от смелостта в човешкия поглед.
Побягна отново. Знаеше какво иде подир него, чуваше трясъка на едрите ходила и нерядките махове на здравите криле. Изкрещя, когато още една струя пламъци насмалко не го стигна. Каменната зидария на някаква сграда го скри за момент от погледа на звяра, и когато усети, че вече не е преследван, побягна колкото можеше към откъдето помнеше, че бе дошъл.
Наложи се да се отдръпне , когато на улицата срещу него се зададоха група конници. Не разбра надеждите им, но се отдръпна пред напора им и продължи да издирва укритие сред опустелите улици. Трясъкът, ревът на огъня продължиха още дълго, звуците на битката не му дадоха покой и беше тогава, когато реши да се изправи срещу ужасите на приказката. Сякаш бе попаднал в осъзнат сън и самият ужас се стопи пред твърдото решение. Пое отново към бойното поле и по пътя откри, че непокътнати къщи едва бяха останали. Край горящите руини се мотаеше безстопанствен кон. Не беше яздил друго, освен старите коне на село, но пожела да се опита да обязди животното. Беше се закрепил някак на седлото, когато го намери покритата със сажди Минстрел. Помоли го да й отстъпи коня, каза, че ще язди до самата битка, но момчето не пожела. Разбраха се, накрая, и двама на едрия кон поеха към сърцето на огнената буря. По едно време бардът измъкна сабята от ножницата си и прошепна: „Чувал ли си за змийското мляко? Много на юг оттук расте една по-особена разновидност. Безвредна е, докато не се смеси с оцет. Миризмата привлича магическите гущери, но съвсем малко може да ги убие.”
Разбра я и беше готов, когато блестящият в алено дракон им налетя. Изглежда се беше уморил да бълва пламъци, защото не побърза да ги подпали. Наместо това оголи зъби и протегна врат за една смъртоносна захапка. Минстрел се надигна на седлото, очаквайки го, но в ключовия момент уплашеното момче я издърпа назад. Тя загуби равновесие и падна от коня, а изпуснатият меч падна в ръцете на момчето. Беше тогава, когато пред невярващите очи на барда змеят налетя втори път. Хлапето замахна и прониза звяра някъде дълбоко в крехката плът на устата.
Конят полудя и го изхвърли. Успя да се изправи тъкмо навреме, за да види как драконът губи сили и се строполява.
Чак тогава осъзна какво беше направил- в повтарящата се легенда беше съдба само и единствено на Минстрел да погуби звяра и да си спечели вечната слава на герой на Пламно Поле. Но той някак бе променил съдбата с появата си, беше изкривил колелото от легенди. Преди да се усети, вече бягаше по улиците, между възпламенените къщи, търсейки централния площад.
Намери го, но беше тогава, когато огънят прегради пътя му. Околните къщи горяха, пушекът се издигаше до където виждаха смъдящите му очи. Нямаше вече изход, в огнения кръг. Вгледа се за втори път в статуята. Тя беше на конник, размахващ меча си срещу небесата, беше с почти реални размери. Почти, защото това беше най-огромният кон, който беше виждал, а ездачът беше под обикновен човешки бой.
И изведнъж оживя, каменният кон се приземи на крака, беше сив с рижа грива. Ездачът се преобрази, стана висок мъж с тъмен плащ, изпод който се виждаха блестящите като жарава очи и широката, оголваща два реда едри зъби усмивка. Момчено веднага позна, че този човек не беше обикновен смъртен, че е древен и могъщ, почти като онези богове, които видя в корените на великото дърво. Но качулатият му се поклони безмълвно.
Поклони се на свой ред, защото вече всяка странност приемаше само с отворени обятия. Чак с въпрос успя да изкопчи реч от странника.
-А ти кой си?-попита.
-Никой, тук, под това жарещо око. А вие, млади принце на светлината, как попаднахте тук?
-Паднах тук през една дупка в земята. И нищо не разбирам, откакто дойдох, аз видях красота и магия, но що за беззаконие цари в света ви? На идване аз чух легенда и като дойдох тук, хората я изиграха като актьори-пиеса, и то една жестока, злокобна пиеса.
-Това е заради природата на този свят, млади господарю. Той е още глупав и незрял, както видя, но скоро ще се освободи от оковите на своя примитивизъм. Във вашия има закони, има време и то неумолимо следва хода си, и търси все нови пътеки, и смята всеки свой ход. Имате пространство, и то се мери, имате един свят, който принадлежи поравно на всички ви. И всички са различни и имат силата да преобразят света, въпреки че често се отказват. Виж, тук не е така, несправедливо е, но такива неща няма. Има го само онова високо слънце, което е плод на великото дърво и което осветява дори самия отвъден хаос. То избира според побърканата си логика- тук няма време, а има един повтарящ се до безкрайност модел. Пространство няма, има ги лъчите на това светило, и да бихте скрили дори един човек по-надолу в короната на дървото, където лъчи не стигат хич, той мигом ще изчезне, защото без светлината не съществува никой. Нощта, дори и тъмна като тази, не спира лъчите на невидимото слънце. А хората тук са най-обикновени слънчеви зайчета, всеки е една абсурдна и объркана мисъл на онова велико светило. За някои то мисли повече, за други по-малко, но всичките не могат да живеят без него, не като теб, млади господарю, богоравни.
-Но ти не си ли бог?
-Бог съм, и все пак гледайки онези долу и онези, които крачат по планинските върхове и се зоват господари, се отричам от тази титла. Но като равен те каня да обяздиш коня ми, да го поведеш извън това ужасно място.
И момчето го послуша. С помощ се качи на коня, а тъмният ездач го последва. Пришпори митичното животно, но вместо да препусне по плочките и през огнените бариери, конят се понесе в галоп по опушения нощен въздух. Полетя, полетя високо, стигна над дима и над самите облаци. Тогава изведнъж тялото му се удължи, от гърба му поникнаха два чифта големи ципести криле. Ръцете му станаха като на човек, муцуната-като змия, а тялото се покри със сиви и червени люспи.
-Накъде сме сега?-запита.
-Към утрото, към Бели Лес.-прошепна странникът в ухото му.
Змията се заизвива във въздуха, пляскайки с криле. Скоростта на полета се увеличи неимоверно, а нощта бързо се свърши. Закачуленият прошепна нещо на някакъв непознат език и драконът се гмурна в облаците. Озоваха се над Бели Лес, и с по-малка почуда хлапето видя лебедите на градчето, как се виеха около него и накацваха по къщите и дърветата. Драконът зави отново нагоре, набра височина и над облаците отново застанаха очи в очи със слънцето. Докато го гледаше, момчето сякаж виждше целия свят, събран в една точка, чуваше гласовете и музиката му, усещаше живота му. Извърна очи и попита бога зад себе си:
-Но какво е това слънце, това светило, тоя плод, къде е той в моя свят и как се нарича?
-Подред ще ти отговоря на въпросите. Това слънце, светило, плод, е целта на творението, венецът и величието му. В твоя си свят, както знаеш, плодът е разбит. Аз го разбих. И хората ми помогнаха. Но хората бяха именно плодът, така че с чиста съвест аз признавам, че светилото само е пожелало гибелта си. Парчетата от него се разпиляха по земята и всяко заживя отделно. А хората станаха различни от слънчеви зайчета, бяха вече истински и богоравни, какъвто си ти сега, и си по-велик от всеки герой и звяр на този свят, защото те има. Ти си парче от Плода на своя свят, Принце. Всеки на света ти е. Но парчетата, по навик, копнеят единение, и често отчасти го постигат. Някои не успяват и вечно бленуват и сънуват магическата младост на света си. И са честити, защото е по-добре да съзерцаваш мечтата си, отколкото да бъдеш мечтаното. Светът им си е техен, те не са част от някаква огромна схема, те имат дар като никой друг, дар, който искам да дам и на хората тук.
И като вдигна ръце, в ръцете му се появи дълъг абаносов лък. От колчана извади една стрела, тежка, черна и метална, крива сякаш не би летяла, и с нея опъна тетивата на лъка. Но вместо да стреля, пъхна опънатия лък в ръцете на хлапето.
-Стреляй, принце. Повали блестящия тиранин и дай на хората свободата.
То обхвана лъка и бе готово да се прицели. Взря се за последен път в яркото слънце, в картините, които извираха от ядрото му. Но сега те бяха различни. Постоя, взирайки се в чудото, и след момент прошепна:
-Ти си лъжец!
Мрачният бог се сепна.
-Ти не ми каза цялата истина! Ти скри от мен името на това светило, а то се нарича Истината! Не ми каза също какво съзерцаваме ние, хората от горния свят, в сънищата си- ние виждаме не миналото, а тази страна, този долен свят. Що за глупак съм, та нали сънувам и съм тук!
-И нима желаеш в съня ти, който може да продължи вечно, да бъдат изгаряни и принасяни в жертва хора на болната мисъл на онази жестока Истина?
-Млъкни, лъжецо, и свали лъка. Ти не ми каза за боговете на моя свят, не ми показа как някои са напуснали, но други са останали на моя свят, как са потопени в мрака, който цари там, и са първични, диви и полудели от мъка по угасената светлина и как в лудостта си гризат и дращят стъблото на Великото дърво! И как след време опитите им ще успеят, и как Дървото ще рухне в тинята, където те ще ни погълнат!
Опита се да изтръгне лъка от ръцете на дявола, но се провали, порязвайки два от пръстите си на стрелата.
-ТИ си не друго, а един от зверовете на празнотата и хаоса! Свали лъка!-но не успя да довърши своите закани.
Тялото му изведнъж изгуби сила. Плъзна се по гърба на дракона и полетя към земята. Какво щеше да стане? Дали тази чуждосветска земна твърд бе способна да го убие? Но той продължи да гледа нагоре. И видя, че демонът още държи лъка, още се цели в яркото слънце, и сякаш е на път да пусне тетивата.
Ала не видя дали беше стрелял. Точно както преди, земята се беше отворила и той падна през този трап. Пада дългои през полета си загуби съзнание.
Ала все пак се събуди. Събуди се и една от братовчедките му беше до него, разтревожена.
-Леле-каза накрая-помислих, че си умрял.
-Не... сънувах.... един огромен ясен.
-Така става при припадъците-прекъсна го-сънуваш последното, което си видял. Я, порязал си се на ножа. Сигурно от това ти е прималяло. Можеш ли да станеш?
Стана.
-Добре, хайде да се прибираме, че сигурно не си добре.
И момчето се огледа и най-накрая тръгна с нея, през цялото време хвърляйки погледи към другото порязано, това на дланта си, което беше позарастнало, едва личеше и всъщност беше това от ножа.


But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#10
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Отчаяна от простотията на Шедоуденс, поствам тук. Не мога да обобщя нищо, без да оспойля. Затуй четете и 100 точки ако схванете бъзика накрая. Не е невъзможно, пък и имате време да мислите. Вече получих бая отзиви, но чакам някой да каже нещо баш по темата на разказа (Троли на воля, Марто!)

-Идентичността е универсална- помня как заговори за първи път, когато разбра, че може да ми има доверие-универсална на всички нива на съществуване и познавателни способности. “Аз съм” е категоричният императив, а всичко добро и красиво му е преди всичко тъждествено. “Аз ще” и “Аз трябва” са само следствия. “Аз съм отвратен” е логически твърде възможно.
Ние трябва да слушаме тези повели, защото казалият ги е месията на личността; макар да допускам, че сега той гние в някой тъмен кът в плен на злокобна инквизиция, намразен ведно от Бога и Дявола.
Когато за първи път чух тази реч, Боядицея беше жена в разцвета си. Минаха десет години, десет усилени и бурни години, през които опиянението от величието на делото насмалко не помрачи ясните ни умове; Аз и всеки от малцината други пазехме самоличността си в тайна; но Боядицея беше твърде суетна, за да скрие делата си от света.
Разделихме се с посивели коси. Как, питате? Когато твърде строгата цензура падна от един репортаж и гладната за зрелища Европа и озлобената Азия видяха следната сцена:
Изчистено викторианско имение край Оксфорд, Англия. Обсадата беше като военна, макар всички да бяхапо следите точно на един човек. Името й, естествено, не беше Боадицея, но в средата на двадесет и първи век бе по-известно от Будика във всичките си разновидности.
От час или повече всеобщото мнение бе било, че се е самоубила в някоя от залите на имението. Все още, обаче, силите на реда не нахлуваха в самотния дом.
И тогава, придружена от гръмки викове, тя най-после се появи на терасата. Десетки оръжия се насочиха към нея и лазерите заиграха по високото й чело. Но никой не стреля-трябваше им жива- за атентатор от такъв ранг смъртта беше твърде леко отърване.
Знаеше какво я чака, но въпреки всичко реши да рискува залавяне; когато газът не я парализира, стана ясно, че не си поема дъх; погледна тълпите военни долу, после плъзна поглед по камерите с усмивка, която точно четирима на целия свят разбирахме.
Извади старинен джобен револвер и стреля в слепоочието си.
Четиридесет години мит и легенда се строполиха през балкона.

Йешуа ме намери след около двадесет години. Не бях обучен да го позная, за да не може да се възползва правителството от знанията ми. Но не можех да сбъркам подписа на Будика. Той беше като гръм от тропическа буря; отблъскваше и объркваше със самото си появяване, а когато заговореше, не един се смущаваше не само от надменния му тон.
Видя ме в библиотеката и ме проследи навън. Когато се беше уверил, че не изглежда твърде подозрително, ме заговори:
-Колко е часът, Уинстън?
Опитах се да си спомня, аз, седемдесетгодишният старец, откъде това момче може да знае името ми, когато кръвта нахлу в слепоочията ми.
-Часът е почти четири следобед, младежо. Датата е седми април, две хиляди и петдесет и трета година.
Той се усмихна насърчително в своя си, мрачен стил.
-Как е...?
-Както на върха на величието си, може би дори по-добре.
Не можехме просто да говорим насред улицата. Вълнението ме изпълни както преди двадесет години, а многократно изгубваната и връщаната вяра в делото се възроди с невиждана сила. Трябваше да заведа тоди младеж далеч от хорските очи и да изтръгна от него всяка секунда от живота му; трябваше да знам, че нищо не е било напразно... и да се оттегля щастлив. “Палантирът”, както предишните петима се наричахме, щеше да се сформира отново около Йешуа; нови четирима гениални спътници щяха да последват светлика му и да отърват Европа от мюсюлманската напаст.

Йешуа ме срещна отново на следващата вечер. Кътът беше див и безлюден, а времето- неподходящо за нормална среща. Поръчах на шофьора си да изостри вниманието си за всичко, освен за разговора ни. Младежът ме чакаше в тъмното, лицето му в светлината само на един дисплей.
-Удобно е-каза- че срещите извън киберпространството са все още толкова тайни, колкото преди петдесетина години.
-Кажи ми всичко. Живота и делата ти. Къде си роден?
-Една дребна балканска държава беше, където избрах да прекарам юношеството си. Защо? За да изпитам с пълна сила липсата на на права на своя страна и всемогъществото на олигарха; за да усетя заплахата за Европа в самия си тил, на проливите, където Константинопол страда под мохамедански песнопения.
Отвратен съм от всичко, освен от беззаконието, ала мога да мина и без него. Трябва да призная, че скоро не желаех да скривам защо съм там. Все пак винаги съм била такава, моята мисъл преди всякакви етични норми.
Добре съм, иначе. Изучавах математико-физически дисциплини, също така наблегнах на информационните технологии. Всъщност скришом направих доста повече, там официално не тормозят соционатите.
Но важното е, че стигнах тук, Уинстън. “Палантирът”, подобно на мен, трябва да се възроди.
-Утре на същото място по същото време-обещах- ще видиш съхранените плодове на труда ни.
Говорехме още дълго; разделихме се в най-късната нощ. С небивала за възрастта си жизненост поръчах на шофьора си да кара до имението на Будика, чак после към дома ми.
Не спах. Вместо това в главата ми се въртеше още една от речите й, произнесена преди много десетилетия:
-Но какво е идентичността? Струва ми се, че тя има два компонента: моментното съзнание за света, усещането му, и една огромна база данни, с която се консултираме постоянно. Що за обект може да носи тези две неща? Струва ми се, че са възможни и при минимална сетивност. Информация може да се запише навсякъде, включително и по релефа на един камък. Колкото до съзнанието, то е простото “Аз съм”. Значи ли това, че камъните имат съзнание? Че целият свят е жив? Вероятно, но аз предпочитам да смятам, че всички сме еднакво мъртви.
И все пак аз съм. И аз съм отвратена.
Един камък може да е способен да пренесе идентичността ми, но не желая да рискувам. Аз съм и аз съм отвратена. Нищо не свидетелства за това повече от моето желание да променям нещата. Мисля, че най-чистият плод на съзнателността е отвращението.
Смятам, че е възможно да продължа живота си у друго човешко същество, Уинстън. Съвременните информационни технологии, достигнали своя връх благодарение на “Палантирът”, могат да ми позволят да изпълня чужда глава с ума си.
“Аз съм” обаче е присъствено само в настоящето. Не можем да докажем, че нашите спомени са действително наши, че не умираме и не се прераждаме момент за момент. Тогава ако осъмна в нечия чужда глава, не би имало разлика между този момент и предишния, между мен преди пет минути и мен сега.
Ако някога съдбата ме принуди, Уинстън, ще го направя. Ще избягам, само аз и моята идентичност, у друго същество, и то ще бъде мен, както след пет минути аз ще стана мен.
Опитвам се да надмогна съдбата си, Уинстън. Да отмъстя на мъртвата си майка-природа, обърквайки утробата й с единствения дар, който споделям с боговете- своята идентичност. И все пак въпростъ стои- делима ли е човешката личност от човешкото тяло? Съществува ли непознат компонент на идентичността? Или просто над човешкия ум тегне проклятие и аз няма да съм способна да измамя себе си, че напускам за момент смъртната си обвивка?

Йешуа беше Будика. Не можех да се съмнявам повече. След двадесет години тя ме издири и откри. Нямах друга надежда, освен да продължа да й служа, както бях правил в най-великите моменти от живота си.

Тих и мрачен, той ме чакаше в безлюдния парк след полунощ. Устройството, което извадих за първи път от години от калъфа с вид на объл камък беше едновременно управление и ключ.
-Кралице моя- позволих си да кажа, когато му го подадох.
-Отвикнах от рицарските ти жестове, Уинстън, и ще те помоля да забравиш какво, не кой, какво бях.
Кимнах, а Йешуа включи устройството, сякаш го бе управлявал поне година. След секунди то избълва ред холограми, първо минюта и полета за пароли, а после една обширна карта на Евразия.
Гледах как холограмата осветява лицето му, младото лице с груби черти, дръзкия по един кошмарен начин поглед, докато очите му се плъзгаха по картите.
Йешуа замръзна пред тази карта. Дълго, доста дълго стоя и съзерцава изображението. После в един рязък момент пръстите му набраха една пагубна команда.
-Какво правиш!?- изревах и посегнах към него.
Той ме отблъсна твърде силно, изключи устройството и се изправи, олюлявайки се. През бесните удари на сърцето си сякаш чувах неговото. Беше толкова пребледнял, че кожата му сякаш светеше в мрака.
-Но защо? -викнах, една поемайки си дъх. Притиснах ръка към болящото си сърце.
След още един прилив на сила Йешуа извади устройството и го разби с голи ръце. Бесът му не спря и разпиля парчетата по тревата.
Нахвърлих му се, но стар и болен не бях нищо за него.
-Твоята кралица имаше премного грехове, Уинстън! Трябваше да ги изкупя или поне да предотвратя бъдещите.
-Ти си нея, не си ли, глупако? Жено, опомни се, ти живя за това, което сега унищожи!
Момчето ме изгледа с омраза. В очите му личеше онази лудост, която утешава многомесечните мъченици.
-Адът, Уинстън, адът! Да не знаеш кой си. Първо, да си мечтал с цялата си кръв да откупиш поне ден от живота на един велик човек и изведнъж да осъмнеш със сбъдната мечта! Онази богиня, която бе изпълнила новините, която се подиграваше на света, но трепереше над европейското величие! И изведнъж си нея. Уинстън! Аз съм и не съм твоята кралица! Не успях да остана твоята кралица! Един ден осъмнах бича на изтока и бях смазан! Усещах, че съм тук и едновременно не съм тук! Че съм нея и едновременно не съм нея! Погледнах в огледалото и не се познах. Да си на две места едновременно... АД, Уинстън, или да не знаеш къде си във времето и пространството.
Имах един период, в който счетох всичко за шизофрения. Намерих своите записки от преди метаморфозата. Бил съм прочел апокрифната й биография и съм бил крайно развълнуван. След като прочетох всичко обаче ме сполетя едно пагубно осъзнаване- дали, отчаян от собствената си незначителност, не бях си въобразил, че съм не себе си, а създание много по-велико, дали не си бях несъзнателно приписал един много по-значим живот? Промених се, макар и бавно, според характера й, но мъките ми дълго не преставаха. Не мога да ти опиша ада, който настана след метаморфозата. Но аз бях млад и наивен, отвсякъде ме заливаха поучения и идеи, които тя мразеше. И тогава дойде нещо, заради което по врата ми още стоят белезите от въжето, а тялото ми е още белязано от операцията, която си докарах, защото отказах да се храня. Дойде пълното осъзнаване на живота и греховете й. Греховете, Уинстън, неизброимите смърти, които би трябвало да тежат на съвестта й! Чувствах се омазах с кръвта на стотици мюсюлмани от всякакъв род; Исках смърт, Уинстън, но само не бях сигурен, че ми е достатъчно наказание.
-Но ти съдържаш ума й, глупако! Нима в себе си тя няма разумно обяснение на делата си?
-Има, но това не ми помогна! Не можех да посегна на човек от друг етнос, скоро, защото у мен се надигаше и ме тровеше вината и отвращението! С времето, за да се освободя от ужаса и угризенията, аз започнах да я възприемам като своя майка, своя долна и безскрупулна родителка, макар тя да преливаше от доблест. Беше побъркана и искаше да завещае лудостта си на мен, Уинстън, а аз не исках толкова кръв по ръцете си. Трябваше да се бунтувам, но и да приемам владичеството й, иначе нямаше да стигна до теб. Тя, знанията й, са като паразит върху моите собствени, не, аз съм паразитът, защото аз се появих по-късно. Но аз съм паразит на име съвест, сякаш, аз съм паразитът на общочовешкия морал...
Краката ми се подкосиха. По челото ми беше избила студена пот, аз паднах на колене и го загледах умолително, без да зная дори защо.
Осъзна, че съм получил удар. Кръвта се отдръпваше още повече от лицето ми и ръцете ми трепереха. Първата смърт, която щеше да причини Будика в това си превъплъщение, беше моята. Всъщност... Будика? Дали? Йешуа вече се оттегляше, когато изревах с последни сили:
-ИИСУСЕ!!!
Йешуа направи още крачка, преди да осъзнае какво съм казал. Когато просветлението го удари с пълна сила, той отново се олюля. Обърна се, изгледа ме, блед като платно и напълно непознаваем, с разширени, пълни с вина и обвинение, молба и жалост очи, изрева полуживотински и побягна в нощта.


But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#11
wutang

wutang
  • Потребители
  • 675 posts
  • Gender:Male
ss

Edited by wutang, 17 септември 2010 - 06:46 .

Горко на меките чела!

#12
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Да псуваме всички йееей.

А вашия поглед не срещам, извърнат,
обърнат или в подигравка превърнат,
смехът към една глупост, що проличава,
тогава, когато светът ме сломява
отново. Навред сякаш ми е призвание
идеала най-чист да... сломя с отчаяние.
Небесния замък- с вулгарни основи,
сънят поетичен- душевни отрови;
Аз знам,
ала знайте,
На вечния блян за достойнство отдайте,
но знайте,

че моята гордост достойнство не знае,
че паднала в чужди очи не се кае
играта не е лесна, но не е интересна
в лицето й плюя чрез загуба честна;

И знайте, отново, от мене узнайте,
на този опит с лъжи ум го отдайте,
но знайте,
че често се губя в игрите детински,
че всичко нерядко поставям във риск и
в емоция бурна и мания болна
пропадам с поредната грешка неволна,

но знайте, отново, търпете и знайте,
на вечний провал що ме среща отдайте,
но знайте:
Обичам провала! Разбита обичам
безцелно в студа да се скитам, да тичам,
бленувам, бичувам се с мрачна ирония,
будувам, мечти гоня в жарка агония.
И мира не срещам, соля всяка рана,
безсънна, несретна се чувствам избрана.

И знайте, накрая, със сигурност знайте,
на туй унизено сърце го отдайте,
на тоз незначителен дух го отдайте,
но знайте,
че с вечната болка, провал и тревога
саката ще стигна краката на Бога,
а вие, страхливци, зад мене сте спрели,
отказали този дар- болка- умрели!...
Горя ли, празнувам аз своето пладне!
Небесният замък, що вая, ще падне!

Та знайте,
след век чак ще падне, това вие знайте,
на жалка любов към тоз гений отдайте,
не падне ли, значи звезда ще е станал,
туй знайте!
Или не знайте,
вие сте глупаци.
But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#13
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Спамееец

Всеки опит за човешка реч е животински крясък вече
И мойта мисъл друг не стига, светът човешки тъй далеч е.
Но аз съм не в развалини, въпреки миналите дни,
и волен пак и подивял възраждам четири стени,
де самотата е угрозата и червеи прояждат розата,
а между четири стени- Нирваната, метаморфозата.

Edited by Ammit, 23 ноември 2010 - 10:21 .

But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#14
Corwin

Corwin
  • Потребители
  • 1057 posts
  • Gender:Male
  • Location:Асеновград

Спамееец

Всеки опит за човешка реч е животински крясък вече
И мойта мисъл друг не стига, светът човешки тъй далеч е.
Но аз съм не в развалини, въпреки миналите дни,
и волен пак и подивял възраждам четири стени,
де самотата е угрозата, а червеи прояждат розата,
а между четири стени- Нирваната, метаморфоза

втф, не можа ли да членуваш тая метармофоза?
'Humans need fantasy to be human.To be the
place where the falling angel meets the rising ape.'

#15
Ammit

Ammit

    Fallen Noldo

  • Потребители
  • 216 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Абе трол с трола тролясъл, спамер, ОШИТЕ да ти окапят дано! :icon_balrog:
But do you know that the Eldar say of Men that they look at no thing for itself? That if they study it, it is to discover something else; that if they love it, it is only because it reminds them of some other dearer thing?

#16
Corwin

Corwin
  • Потребители
  • 1057 posts
  • Gender:Male
  • Location:Асеновград
Именно ОШИТЕ ми го казаха - те харесват ЧЛЕНОВЕ!
'Humans need fantasy to be human.To be the
place where the falling angel meets the rising ape.'

#17
Вонамарак

Вонамарак

    Unprincipled narcissist

  • Потребители
  • 191 posts
  • Gender:Male
  • Location:Отвъд.
Dude, you're oversharing.
I'll be your imagination,
Tear apart what you believe,
Make a mess of your conviction,
Take away my pride and leave.




0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users