Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

Менеделщини


  • Please log in to reply
115 replies to this topic

#1
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
.

#2
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Графоманията, знаете, е като кожно заболяване - личи отдалеч и не може да се скрие, а някак не върви да кажеш на графомана: "Ей, падна ти носът!", така че той винаги безчинства на воля и нищо не може да го спре. Но хайде, да не задълбавам. Приятно четене. Домати и яйца - разрешени.




Февруарско

Да сбъркаш спирката в неделя по обяд,
когато слънцето на февруари дава вид,
че – още малко! – и ще стопли въздуха:
това е несравнимо удоволствие.
Да слезеш сам от рейса и да тръгнеш
по улички, почти еднакви с твоята,
където къщите са стари и изпълнени
с достойнство и порутено величие;
на триста крачки вляво да завиеш
и да отгатнеш вярната посока,
която ще те отведе в дома ти
(добре е туй, защото от години
не си обърквал спирката – до днес)
покрай дюкяните на шумните араби,
през рой от циганчета с блеснали
очи и с шепи, пълни с леблебия,
ти колко пъти от това си се лишавал?.
Карето улици и къщи е наблизо –
един пазар единствено дели те
от слънцето неделно на февруари,
от старите стени с прозорци хубави,
от праговете с надписи и дати,
от дворовете с дремещи череши,
които чакат теб, за да разцъфнат,
та с аромата им да свърши зимата.
*


Следобедът на Демодок

Когато неспособен е да пише
(да мисли, да се впуска в приключения...
... и още други уморителни неща),
когато мързел го разсейва
или пък му се спи, но туй не осъзнава -
тогава чак поетът се зачита.
След цял ден, в който по пижама
блуждал е нобелистът из дома си,
класически цитати бомбардират
ума ленив и: "Carpe diem!" виква
той, сам на себе си разсърден.
След миг е очилат, лула припалил.
Потънал е в любимото кресло
(наследство от загадъчен роднина -
поетът мебели кога ли е купувал).
Във скута си люлее "Одисея",
мърмори стих след стих, поправя Омир,
прекарва си чудесно... Всъщност дреме.
*

Софийско

Изтръпнал град,
царице на клошарите и котките!

Жестоки са към тебе дните ни -
удавят те във прах, във бач и крясъци,
отравят те със облаци бензинови.
Тежат върху гърдите ти колите ни
и стъпките ни, гонещи едничкото,
недостижимо, мърляво, омачкано
(дори от обръщение изчезнало)
сюблимно Левче.

Но после идват ноемврийските
безкрайно ранни, тъмни утрини,
когато месецът над улиците слиза.
Зад тънки ивици мъгла
се крият бледите звезди.
Градът на кестените спи.
Облегнат е на планината си
като на рамо на любовник.
Най-сетне паднали са всички
бачкатори, траверси, проститутки
в уютните ковчези на съня.
И няма стъпки - да потъпчат тишината.
Примигват светофарите оранжево.
Трамваят - драконът на София -
задрямал е вдън своето депо
и злият Минотавър на метрото
е спрял рева си в черните подземия.
Гласът на главните артерии
от вой се е превърнал в детски пулс
и с кратък сън
(преди да се разщъкат пак безумците)
градът лекува своите неврози.
Студен е въздухът.
Прелитат изпарения
от стара вълна сребърна;
под тях се връща призракът
на тристахилядното минало.
Обгръща спящото ни днес,
целува проститутки и бачкатори,
и есенните паркове с клошарите.
*

Даже селянинът се замечта.
Ухание на боб-чорба
изпълва въздуха.
*

Кафе и бира,
бира и кафе.
Дълъг е работният ден.
*

Ах, този аромат на древност
в дома на моите деди!
Чорапите на баба.
*

Изтръпвам в мрака;
настъпих нещо,
оставено от кучето.
*

На пазара бабите
продават репички и киселец,
продават пролет.
*

Дъждове
наесен и напролет
влюбвания.
*

Писмо от тебе
чакам. Пристига
сметката за ток.
*

Red Songs

1.
The noble gleam of Russian gold
sets fire on my heart.
The maiden’s tresses strongly hold
in bonds my soul’s last shard.

They are alike to sudden flame
that overruns the woods
when Autumn has begun its game
with colours warm and fruits.

They burn like Summer’s endless days
when wheat does wait for reap.
Each hair of them flows in the way
of fiery lava’s leap.

Each single thread is like a ray
sent by the Sun towards us,
for golden-red her tresses lay
and feed my greedy lust.

2.
The maiden’s face is pale and fair
yet often does it blush.
The stream of blood does conquer there,
and sudden is its rush.

Where wind caresses her fair skin
it reddens as of shame.
Or if a minstrel bold does sing
her praise, it’s all the same.

But white or red, or like a rose,
each colour has its place,
for lovely suit her moods all those,
and fairer make her face.

3.
The maiden’s lips are in my dreams,
and on my lips my song.
And gladly would I give my limbs
for kisses sweet and strong.
*

Manierist Love Song

The fiery gold of olden hoards
is treasur’d in thy hair.
Thy song resounds in my ship’s boards,
with mirth it fills the air.


Thy hands are tender, soft thy face,
yet there is strength in thee.
Thy breath is sweet. ‘Tis queenly grace
when thou do smile to me.


Those eyes of thine are full of light
of stars and sun, and burst
in flames which are so warm and bright,
they make me feel athirst.


I wish I had these, fairest maid:
thy laughter and thy kiss.
And should I pray, I’d have thus said:
“Thy lips hide heaven’s bliss”.


Yet is that love? I dare not say,
for woes between us stand.
But my heart wants thee, so it may
that my ship seekst thy land.
*

#3
storyknitter

storyknitter

    :)

  • Потребители
  • 70 posts
  • Gender:Female
Мен пък всъщност ми се хареса. Защото ми е истинско.
Не знам за домати и яйца, но потупване по рамото с удоволствие бих ти дала

Изтръпвам в мрака;
настъпих нещо,
оставено от кучето.
*

Освен за туй. за туй ти трябва друго. Гъбичка?
Аууууу..дам

#4
Eledwen

Eledwen
  • Потребители
  • 62 posts
  • Gender:Female
  • Location:София
Натурално, фасетно, софийско. Едно браво и от мен :)
Малките също са симпатични.
;)

#5
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Радвам се, че нещата ми стават за четене. Ето и проза. Честно казано, тя ми се струва и по-интересна (за автора), и по-трудна за писане. Това са куп текстове, писани като част от роман. Щеше ми се да стане фентъзи, но понякога нещата се изплъзват от контрол и заживяват свой живот. Всичко това може да бъде много объркващо, но за мен беше удоволствие да го пиша. Давам си сметка, че в този насипен вид текстовете не са много четивни, но какво пък - може някой да се излъже :)

Част от текстовете са посветени на членовете на въображаема кралска династия, друга част – на “подвизите” им, някои засягат религията, а други – войните на измисленото от мен царство. Текстовете не са подредени по никакъв начин. Всъщност всеки от тях е самостоятелен, макар че заедно може би предават обща картина. Приятно четене :)




Месечен доклад

"... Много се говори за наборната система на маратската империя. Императорът разрешава на своите благородници да водят войните му срещу част от плячката.
Всички необходими приготовления влизат в задълженията на пълководеца. За улесняване на рекрутите е създадена т. нар. Военна борса, където доброволци се записват с надеждата да бъдат наети в някой сформиращ се корпус. Често пъти това са крепостни, които (донякъде наивно) очакват да бъдат освободени срещу определен прослужен срок или проявена на бойното поле доблест. Срещат се и хора, лишени от имущество; за тях армията се превръща в дом. Взето en gros, се смята, че системата е безупречна. Тя винаги дава достатъчно войници за редовните кампании и пренасочва в полезна насока енергията на огромно множество бедни, които иначе биха се бунтували. На хазната спестява големи разходи за поддържане на армия, държи по-изявените господари далеч от домовете им, което не им позволява да интригантстват, а носи и големи ползи за императора заради кралската четвъртина от плячката. Цял свят гледа с удивление и понякога с възхита към тази империя - паразит на гърба на собствените си въоръжени сили. Владетелят всъщност е лихвар, протегнал ръка към стичащите се от всевъзможни военни дейности богатства. Доставките за корпусите, разбира се, са ценен държавен монопол. Междувременно армиите, водени от свирепи и задлъжнели военачалници, прегазват области и цели държави. Колелото се завърта, когато комендантите на завладените територии наложат огромни контрибуции. Маратианите взимат своето, а на покореното население често не му остава друго освен да влезе в редиците на завоевателите, особено когато мирните договори отстъпват окупираните земи на империята. Загубите и неуспешните сражения преодолява имперският корпус от мускетари, райтари и тежка инфантерия, придружен от четири полеви батареи. Тази редовна армия е единствената постоянна военна сила в Марат и тя се набира от свободни граждани, свързани по един или друг начин с двореца и с финансовите начинания на Военната на Негово Величество палата.
Цялата система обаче разкрива широки възможности за злоупотреби. Благородници, търсещи бързи печалби без риск, изискват от своите крепостни дължимата ангария под формата на служба под знамената, а не на полски труд. Така селяните биват вписвани в регистрите на Военната борса, а наемническите им заплати отиват в касите на техния господар, вместо да послужат за откупването им от апанажните земи. В края на кампанията те нямат шанс да се освободят от робското си положение освен като заграбят имот в някоя новозавладяна провинция. Семействата им обаче са в ръцете на благородника и повечето нещастници се връщат у дома, само за да бъдат ползвани отново и отново като пушечно месо. Закрепостените поради дългове и осъдените на каторжен труд престъпници също попадат в армията, с което облагодетелстват своите съдии - а това отново са провинциалните господари. Обикновено брутални и несложно устроени, такива натури получават възможност да развихрят наклонностите си по време на война. Те са и ядката на низшите чинове в различните корпуси - сержанти, поручици и капитани във войските на Негово Величество стават преимуществено углавно проявени лица и измамници. Всичко това, разбира се, допринася за мрачната слава на имперската армия като ято лешояди. Зверствата, за които чуваме от многобройните бежанци, със сигурност не са преувеличени.
В империята се струпва голям брой вече професионални военни, станали престъпници с влизането си в редиците или влезли в редиците заради престъпления. Всяка година те сменят пълководеца, при когото служат, и стават неспособни за цивилен живот. Най-умелите и нагли от тях стигат до губернаторски постове в новоприсъединенит провинции и на свой ред започват да рекрутират полудоброволци и главорези. Неуспелите обаче, а те са мнозинство, се скитат ту тук, ту там, предлагат сабите си на всеки амбициозен аристократ, мародерстват, издевателстват над беззащитни жени и деца и убиват по пътищата. Растящият им брой ги превръща в бреме за империята и нейните съседи; за последните все пак самата империя остава главна причина за тревоги...

Из Месечния доклад на
амвирионския пълномощен
министър в Грегория до
Престола на Морския крал
в Амвир.
*









Из Законника на Григорий

Ние, господарят Григорий...
... уста на божествената воля според върховната благодат, император на Верните в Словото, Велик крал на Марат, крал на Римония,
суверен и властелин,
поверихме на своите достойни и мъдри служители Еверет, канцлер на Съдебната палата, Лаурин, разпоредник на архивите и Фингой, главен писар на Тесния съвет, да издирят, съберат, подредят, обяснят и издадат законите и обичаите на подвластните ни народи. Извършеното велико дело предоставяме на жадната за справедливост империя; на мъже и жени, на млади и стари, на могъщи и слаби еднакво - сега и завинаги.

Из Установителния закон на божествения Пророк Анвал

1. Страната на Верните е чаша на благодатта. Нейната цялост трябва да стои над всяка друга задача за краля.
2. Столицата е извор на благодатта. Никоя воля, противна на кралската, не бива да се зачита в стените й. Кой би налял катран във виното?
3. Дворецът на краля е храм. Вътре цари вечен мир. Отвън народът да свежда поглед. Който влиза, да целува вратите и прага. Който излиза, нека знае, че с него е величието - на краля, но и още по-голямо величие!
4. Престолът е олтар. Престолът е и прозорец, от който ви гледа божествената мъдрост. Не смейте да вдигате очи над третото му стъпало - ще изгорят във великолепието и славата.
5. Вашият крал говори с божествен глас от престола и от гърба на своя кон. Скиптърът и копието му са мълнии. Лицето му е пламък, одеждите му - светлина. Ако слезе при вас, вгледайте се в него, защото ще видите небесно знамение. Но не го докосвайте: кой взима в ръка златото, току-що излязло от огъня? Когато е на престола или на гърба на своя кон, превърнете словата му в сърдечна повеля - защото знаете Кой говори.
6. Народът е лозето на благодатта. Както дворецът е храм, така и народът е поклонник пред храма. Народът е още виното на благодатта. Нека всеки, като знае това, да пие и да се опияни. И както виното разгорещява кръвта, така кръвта ви трябва да е гореща и да кипва от хула срещу Свещеното... и да се усмирява от словата на краля. Всеки е воин и всеки е жрец. Помнете това и дори най-долният от вас ще струва повече от чуждите князе.
7. За Гледащия от престола не говорете много. Стига ви да знаете, че там е кралят. За верния приятел - песа, е достатъчно, че има стопанин. Господаря на стопанина си песът вижда в небето...

Из Закона за единството на император Ерхад

В третата година от своето управление благословеният господар, крал и император Ерхад благоизволи да издаде Закон за единството на земята. Каза:

... Нека се знае, щото земите на маратските кралства и на цялата ни империя се намират под едничкото върховенство на престола. Всяко владение, частна собственост и земска привилегия, гарантирани с кралски и императорски харти, следва да се схващат не като самостоятелни васалства, но като наместничества на върховната власт. Така графовете и градовете ни, провинциалните събрания, съдилищата и сборовете на всеосвещените Служители на Словото нямат правото самоволно да се съвещават и да решават въпроси, отнасящи се до земята. За промяна на владение, тълкуване на градска или жреческа харта, за свободно събиране на селски старейшини трябва да бъде повикан нарочен кралски и императорски пратеник. Изпратен от Тесния съвет или лично от владетеля, пратеникът е натоварен с тежестта на самата Корона и в неговите решения и присъди са длъжни да се вслушват дори графовете, дуковете и князете на подчинените области, както и съюзните вождове и крале. Защото всяка власт идва от престола и се връща към него...

Из Разяснението на Закона от канцлера Еверет

... Мъдростта на благословения владетел ни сочи едно важно различие между нашата собствена идея за управление и, например амвирската. Докато при този далечен народ кралят сякаш е полуабдикирал, у нас неговата власт и достойнството му неизменно издигат величието на народа и истинската свобода. Защото в Амвирион съществува различие между понятията "държавен" и "обществен" и там всякаквите съдружия на търговци, благороднически камари и прочие служат за изграждането на "обществен" авторитет извън кралския. Абсурдно схващане! Там сякаш владетелят е враг на своите поданици, а не техен закрилник, та има нужда те да се пазят от него. Собствената родина и нейните власти приемат за противник. В нашата страна знаем, че кралският чин е извор и опора на справедливостта. Доколкото един народ е свободен само под скиптъра на собствения си владетел (като тук можем да отбележим, че императорът на Верните е баща на всички човеци), ние приемаме, че грижа на господаря е защитата на отечеството. Каквито решения вземе, такива ги приемаме и военната власт е изцяло в негови ръце. След като по божествено внушение предците ни за първи път са издигнали престола, редно е всички наши събрания да бъдат водени от наместник на нашия крал и император. И накрая, за какво ни е владетелят, ако не приемаме неговите присъди? Каква ще е свободата ни, ако държавата затъне в безвластие поради боричкания между равни по авторитет институции и така стане плячка на чужди народи? Най-естественото и единствено възможно сдружение на едно племе е държавата. Божественото човеколюбие издига измежду людете крале; кралете отдават по свое решение владения, привилегии и наместничества за ежедневните работи, а сами поемат огромната грижа за мира, достойнството и справедливостта. Не е възможно обществото да се схваща като нещо различно и чуждо на държавната власт. Законите и тяхната строгост отличават народа от тълпата, човека - от неразумния скот...
*







Из Биографията на император Манауидан
от граф Фегар от Додинак


Из Първа част: Младежки години

Осемнайсетият владетел Манауидан, син на Григорий Велики, има известни бохемски наклонности. Прочут преди всичко с безмилостната си кампания в Стигия, на младини завоевателят съчинява героични поеми и любовни стихотворения, посветени на вече забравени красавици от двора, куртизанки и - нерядко - на случайно срещнати млади жени. Престолонаследникът обикаля нощните улици на новата столица с неколцина аристократични приятели. Лудите глави канят окъснели минувачи на пир или дуел -според настроението си. Пеят мръсни песнички по Словата на Пророка, чупят прозорци и влизат в истински стълкновения ту с бандите мародерстващи и изгладнели студенти от Академията, ту с градската стража. В ония времена Грегория е малък град с не повече от двайсет хиляди жители. Паркът на императорския дворец преминава в не твърде гъста, но обширна кестенова гора, която стига чак до улица "Полски крин". Къщи има само от южната страна на улицата. На ъгъла с "Шипков плод"* се намира дълга, ниска дървена постройка, изцяло покрита с изящни резби, дело на самия Каруан.**
"Най-голямата й забележителност е входната арка: две усукани колони от черен орех поддържат фантастичен разклонен свод, от който висят тежки фенери с тъмносини стъкла и също в орехови рамки. От фенерите се спускат нанизи дървени шишарки, които се поклащат при всеки полъх и леко потракват. Над свода двойка страховити орехови сови разперват крила сякаш предупреждават влизащите в гората: "Оттук нататък - на своя отговорност!"***
По склона на Лекарския хълм се спуска улица "Розова градина". От едната й страна е високият тухлен зид, ограждащ парка на Академията. За нощните чарове на тази част от града принцът написва следните редове:

В казана на среднощието...
Пълзим далеч от топлата утроба -
от кръчмата излизаме сред мрака
(и пак във кръчмата ще ни е гробът).
Улучваме едва съседна пряка
и пряко нея - тухлена стена.
Бездънни са, примамват висините
и славей пее нейде зад стените...
Болезнено прилягам настрана;
канавко хладна!****

За тази привлекателна среда на малкия и все пак столичен град с неговите открити пространства, живописни къщи и многобройни питиепродавнички бъдещият завоевател изплита мрежата на своите младежки наивни, но и грубовато-очарователни стихове. В тях дворецът се среща с площада или по-скоро кулите - с мазетата.
-------------------------------------------
*Повечето улици вече са загубили първоначалните си названия, но още се знае, че основателите на града са го "украсявали" с имена на цветя. Строителството и именуването не е минавало без дейното вмешателство на самия велик император. Б. а.
**Създал прекрасните резбовани колони в Адмиралтейството и вратите на Анваловия храм в старата столица. Б. а.
***Описанието заехме от "Възхвала на столичния град" на самия император Манауидан, писана десетилетие след възцаряването му. Дългата къща на Каруан за жалост бе унищожена в пожара на Билковите складове преди няколко години, но човек може да добие представа за майсторството на талантливия резбар от споменатите по-горе здания в старата столица. Б.а.
****Авторът изказва смирената си благодарност на Управлението на императорските архиви за любезно предоставените творби на благословения господар, крал и император Манауидан.
*






Из Изреченията на преподобните учители

В дните на Григорий край новата столица имало обител на Посветени.
Тамошният игумен се наричал Верданвал и бил известен с голямата си мъдрост. Веднъж в манастира постъпил малък послушник, съвсем дете. Момчето все разпитвало кога ще се учат Каноните, кога ще може да ходи и да проповядва по Двете земи и изобщо страшно дотягало на всички с дърдоренето си. Един ден Верданвал донесъл дреха на Посветен и я дал на послушника. Малкият силно се изненадал и попитал дали вече може да се смята за напълно обучен.
- Да, можеш - отвърнал игуменът. - Сега ти остава само да се изучиш.
Известно е, че момчето носило дрехата до деня на посвещаването си, когато, вече като мъж, пожелало да сложи послушническа роба.

Коментар на преписвача:
Разказът иде да покаже, че всичко мислимо вече е факт. Защото доколкото присъстват в душата на Бог (където няма неистини), всички неща могат да бъдат съзерцавани и от ума на смъртния - независимо дали са реални, просто възможни или направо невероятни. В този смисъл у всеки послушник трябва да виждаме пастира. Същевременно и у пастира има място за послушника. За Бог, Който винаги е в Средата на времето, няма разлика между бора и шишарката.
***
"Всеоръжие на Вярата" VІІІ: 34


Добрият игумен Верданвал обичаше да казва така:
- Деца мои, не отбягвайте гордостта. Вие сте още много млади, а младост без гордост не бива. Бъдете напълно уверени, че всеки един от вас е най-мъдрият, най-добрият и най-незаменимият служител. Всеки един от вас ще стане Уста на Словото и самият император - нека е винаги щастлив! - ще се вслушва в проповедите ви. Който от вас мисли другояче, е подлец и ще стане интригант. Който се преструва на смирен, когато е шестнайсетгодишен, ще го изгоня от тази обител, както градинарят скубе плевелите. Деца, деца, вярно е, че Небесата обичат смирените сърца. Но никога не забравяйте, че само самите Небеса могат да смиряват. Давайте всичко, което се трупа в гърдите ви, борете се, надмогвайте се един друг в учението и в дисциплината, спорете. Изисквайте, докато е време, уважението, което се полага на робата и сандалите ви. Взимайте каквото можете! Бързайте в това. Защото в най-голямото опиянение от живота и науката ще дойде небесният урок. И колкото по-горди и прекрасни сте били, толкова по-кротки и нищи ще станете. Най-веселият ще стане най-тъжен. Най-увереният - най-колеблив. Най-мъдрият ще пита за съвет и бабичката, която мете сутрин пред храма. Само когато това стане, ще бъдете наистина смирени. Тогава ще ви обикнат Небесата, но вие вече няма да смеете да се надявате на това. Тогава ще сте годни да вземете тоягата и да тръгнете по Двете земи. Тогава, може би, ще ви слуша даже императорът…
- Нека е винаги щастлив! -отвръщахме всички в хор.

Такъв беше нашият учител. Когато идваха от столицата да го поканят за Уста на Словото, той се скриваше. Имаше приятели в Двора и те му пращаха вест кога отново ще го търсят хора от Големия храм. Тогава старецът взимаше тоягата си и мяташе още едни сандали на рамо. С дни се запиляваше из хълмовете и горите. Връщаше се благ и спокоен, с прясно набрани билки в полата на робата, едва когато отчаяните пратеници ни бяха напуснали. Това се случи поне шест пъти, докато бях послушник.

Из "Пътят на монаха" от Ферхад Мъдрия
***




Другата империя

Маргарете Маратска беше като цвете между тръни. Може би не само случайността на майчиния избор бе определила името й - нарекоха я на най-милия от полските цветове и на най-крехкия от скъпоценните камъни.
И докато мъжете и жените в благородното й семейство намираха удовлетворение в суровите задължения на властта, тя единствена виждаше, че да донесеш радост привлича сърцата повече отколкото да спечелиш битка. Когато бъдещият император Манауидан отиде в селското й имение, за да сподели с нея уюта на гори и поля, незнаен певец съчини толкова обичаната балада "Слънцето залязва":

Меги, Слънцето залязва!
Ручей чист приспивно пее,
хей, звездица се показва -
сякаш в твоя поглед грее.
Меги, Слънцето си легна!
А Луната е готова -
в колесницата си впрегна
бухал бял и бяла сова.

Меги, Слънцето го няма!
Мрак покрива лесовете.
Де е мойта крехка дама?
Де ухае мойто цвете?

Меги, Слънцето избяга!
Сладък сън ме не люлее;
сядам на тревата, драга -
по лицето ти линея.

Меги, Слънцето далеч е!
Та ела в гората тъмна…
… Не дойде при мен, а вече
миг остава, дор се съмне.

Меги, Слънцето изплува!
Няма те до мен, красива.
Стъпките ти все не чувам;
суха е гората, сива.

Наивните рими на неизвестния стихоплетец разказват как владетелят цяла нощ чакал прекрасната си родственица на горска поляна и как (типично за простичкото драматично чувство на южните провинции) тя не дошла. Някои смятат, че баладата е създадена от самия Манауидан, в стил, нарочно наподобяващ този от песните на южняшките селяни. Разбира се, нищо не пречи той (чрез някого от прислугата) да е поръчал стихове на някой младеж от околностите на имението.
За да очертаем по-пълно образа на Маргарете обаче, трябва да споменем и силната й решителност в решителен момент, когато тя доказва, че кръвта на войнствените й прадеди не се е разводнила в нейните вени. По време на краниатския бунт принцесата се намира в замъка Рихтир, недалеч от пътищата на въстаническите отряди. Там тя гостува на наместника Елимот а Додинак (потомък на знаменития победител при Мюни). Вестта за приближаването на голяма шайка бунтовници кара Елимот да напусне малодушно имението. Той моли Маргарете да тръгне заедно с него, тъй като е загрижен както за своята, така и за нейната безопасност. Тя отказва и с много упреци успява да накара и наместника да не побягва. Когато въстаниците достигат замъка, принцесата заповядва Елимот да се скрие, защото знае, че те искат главата му. Самата тя излиза пред тях и дори кани предводителите да нощуват под нейния покрив. Поразени от смелостта на тъй крехката жена, а и подвластни на всеобщото възхищение пред нея, всички бунтовници свалят шапки, коленичат и още същия ден продължават пътя си, без да навредят на когото и да било в околността. Добрите чувства към Маргарете надвиват омразата към императорската фамилия. По-късно, след потушаването на безредиците, тя се застъпва за всички пленници от отряда. Императорът ги помилва и те се задължават до края на живота си да се носят само в зелено и бяло - цветовете на принцесата.
*







Описание на Тронната зала

Из "Писмата на щитоносеца" от Лудгриф, граф Емонин.
Грегория, 630 г. на Словото. В печатницата на Илдорикус Фалм.


Из ХVІІІ-то писмо: До моя брат Хунгриф.

[…] У повечето народи кралете разполагат троновете си по такъв начин, че идващите да вървят право напред и постепенно да наближават високото място на владетеля. Когато издигна двореца в новата столица, блаженият наш император Григорий предложи на строителите различен принцип, който идваше от едно ново разбиране за самата природа на властта. Светлият престол, който бе пренесен от дома на първите крале в Марат, не трябваше да се намира в дъното на залата, сякаш народът ни крие своя господар и едва след дълго търсене човек може да го намери, при това свит в потайно кътче. Подиумът трябваше да бъде в средата, за да става ясно на всеки, който влезе, че както Бог винаги е в Средата на времето и за Него всички неща са еднакво близки, така монархът е в средата на света и вижда всички хора по един и същ начин. Същевременно никой не биваше да бъде допускан зад гърба на седящия на трона, тъй като това щеше да наруши пророческите думи от Закона: "Заставайте пред своя владетел… " Как обаче да се разреши това противоречие? За да бъде господарят в средата и едновременно с това да няма празно място зад него, мъдрият архитект Каифтар реши, че залата ще бъде с продълговата форма, а престолът ще се намира на едно и също разстояние от двата й края, с гръб, опиращ в центъра на северната стена.
Това сполучливо хрумване доведе до още идеи. Необичайното разположение щеше да представлява трудност, ако вратите се намираха пред подиума, както е обикновено. Защото в тясната дълга зала идващите при императора щяха едва да му се покланят и да отстъпват встрани, за да направят място на други. Първите влезли щяха да се оказват винаги изтласквани към краищата, откъдето нито щяха да виждат ясно властелина, нито да чуват добре гласа му. За да се избегне това, първоначално замислените прозорци откъм източния и западния край бяха заменени с врати към широки стълбища. Това от една страна щеше да намали течението в огромната зала, а от чисто церемониална гледна точка щеше да позволи шестването или последователното преминаване на всички допуснати пред очите на господаря. Така се роди и една от най-важните черти на маратианското преклонение към владетеля: още след завършването на строежа император Григорий определи западната врата за вход, а източната - единствено за изход на тронната зала. Всеки, който идваше при него, щеше да дойде от запад, за по-дълго или по-кратко щеше да бъде "огряван от царственото присъствие" и да отминава на изток, както земята, месецът и подвижните звезди се движат спрямо неизменното и живително слънце. Така на чуждите посланици трябваше да се внушава, че величието на техните крале е преходно и че само императорът на Верните в Словото никога не помръдва от мястото си. Впрочем, това е само един от примерите как придворните обичаи при Ерхад и Григорий започваха да отразяват умозренията на Служителите на Словото.
Откъм южната стена, точно срещу престола, бе направен висок многокрил прозорец, за да бъде лицето на императора винаги огряно от светлина. Идеята може би беше взета от тронната зала на петракидските царе, чиито огромни прозорци гледат на югоизток, към морето - някогашния източник на могъщество за Петрака. В старата столица това би било неудобство заради прекомерната топлина там, която изисква постройката да крие човек от слънчевите лъчи, а не да го излага на влиянието им. Но за северните предели на империята това беше великолепно решение. Оттук дойде изразът "да заживееш на светло", който означава "да се издигнеш", "да преуспееш". Големият прозорец напомняше и за олтарите, които Анваловата религия поставя винаги в южния край на своите храмове. Седнал сред славата си, огряван от топлите южни лъчи, едва ли не обожаван, императорът щеше винаги да гледа напред, да има пред себе си първо народа, а сетне и истинското Божие слънце, за да не забравя кои са силите, които са го издигнали и които го държат на високото му място.
Над западната входна врата умели майстори изваяха воали от мрамор, така изящни и наглед леки, че сякаш камъкът наистина се бе превърнал в коприна. Воалите означаваха полите, спускащи се над майчиното лоно, защото "да се родиш" и "да заживееш" в езика на маратианите се изразява с една и съща дума, а според казаното от блажения учител Анвалорик човек живее истински само пред очите на владетеля си. Източните двери пък бяха позлатени, защото се смяташе, че по тях трябва да остава нещо от блясъка и почестите, които напускащите залата са получили от суверена, тъй като, пак според Закона: "Никой не трябва да си тръгва с нажалено сърце от дома на господаря…"
В началото на царуването си Манауидан, синът на Григорий, заповяда да се свалят от северната стена знамената на завладените земи, които дотогава я покриваха от двете страни на трона, и тя беше украсена с разкошни картини. От западната врата до средата огромен стенопис показваше как Анвал реди своите прорицания пред вождовете на маратианските племена, а от средата до източния край бе изобразен походът към Марката и славната гибел на Пророка. От двете страни на големия прозорец Манауидан направи още по два и така превърна залата в наистина прекрасно място. Около прозорците бяха изписани дървета с натегнали от плод клони, както и множество птици и животни. Вечер, когато безброй фенери осветяваха двореца, тези изображения сякаш оживяваха и великолепието им винаги събираше множество гости на императора в неговата голяма зала. Обикновено само майордомът се тревожеше, че хората нарушават етикета, загърбвайки престола, за да се любуват на изкуството. Раболепните посланици на васалните принцове винаги съумяваха да застанат някак полуизвърнати, така че да не изглеждат недодялани и лишени от вкус към красивото, но и да не оскърбяват ревностните служители в Двора.
Докато при Григорий таванът бе оставен гол и дълбоките сводове открито преплитаха сложната мрежа на нервюрите и ребрата си за удоволствие и объркване на всеки, който би се осмелил да зяпа нагоре, Манауидан покри и него с причудливи дървета и птици. Те се губеха в далечните сенки над големите позлатени полилеи и само тук-таме можеше да се види как лице на фавн се подава из увиснал над главите на гостите гъстак и любопитно наблюдава човешкото множество отдолу. Първоначалният план да се изрисува Сътворението на света бе изоставен след деликатната, но решителна намеса на Служителите на Словото. Те твърдяха, че не е подходящо да се създават верски изображения, чиято истинност не е безспорно утвърдена от Закона и Пророчествата. Императорът предпочете да се вслуша в аргумента им, вместо да последва страстта си към новото.
Подът на залата, разбира се, представляваше карта на света. Тя бе направена от изключително изработени и наместени малки полирани дъсчици, всяка в различен цвят. Този нов вид под, изключително подходящ за танци и приятно тракащ под обувките на благородниците, бе измислен специално за голямата зала. По-късно такива можеха да се видят и в някои разкошни столични домове. При официални поводи всеки от присъстващите заставаше на онова място, което съответстваше на неговата родина. Над пода се издигаха единствено трите стъпала на тронния подиум. Първото беше от черен мрамор и трябваше да представлява целостта на земите на империята. Второто - от сив и се наричаше "Стъпало на столичния град". Най-горното бе бяло и името му беше "Стъпало на Свещения дворец".
Когато императорът отсъстваше, старият огромен дървен трон с потъмняла позлата бе покриван с разгънато знаме и никой освен майордома нямаше право да приближава до него. Когато се наложеше заминалият (обикновено на държавен лов или обиколка из империята) владетел бързо да бъде заместен за посрещането на важно пратеничество, до трона заставаше прав Великият съдия на Столичния град и предаваше поздравленията на новодошлите като се обръщаше към знамето като към свой господар и повелител. […]
*







Завладяването на Пагания

Из "Хроника на южните земи" от Достопочтения Ениал, издадена в Новата столица, в печатницата на Филдар Ека
през 402 година на Анвал
с разрешение на Великия съдия на Столичния град
в името на Н. В. Императора




До времената на император Ерхад обширните земи на Пагания бяха разделени на множество малки владения, повече или по-малко независими едно от друго. По традиция, чийто смисъл отдавана бе изгубен в множеството земски привилегии, маркизът на Рустия се титулуваше "Паганийски крал"; но короната му даваше повече задължения отколкото права. Защото всеки следващ монарх трябваше да изпраща до всички владетели на страната послание с вестта, че поема управлението над стария средищен град и с въпроса дали го приемат за свой (номинален) суверен. И тъй като целият този шум нямаше кой знае какво значение, обикновено в Рустия пристигаха учтиви отговори с пожелания за дълго и щастливо "царуване".

Големият южен полуостров се радваше на слънце и добри урожаи. В морските пристанища спираха търговци от имперските предели - римонци, гритани и дори мълчаливи маратиани, осъзнаващи превъзходството си над останалите смъртни; диви островитяни от Рения, екзотични тангридийци и левитанци, симеонийски рибари и винаги тревожни стигийци си даваха среща по кейовете и площадите на морските градове. Всички те плащаха безброй мита за преминаване от едно владение в друго. Продаваха малко стоки, защото Пагания е земя на изобилието, а купуваха дървен материал за кораби и всякакви скъпоценности: разкошът в облеклото, храната и оръжията на малките дворове тогава за първи път проникваше на север. Златната река, която се изливаше в касите на господарите, позволяваше данъците винаги да са ниски и така практически всеки, който имаше парче земя или добър занаят, можеше прилично да се замогне. Суровата религия на Анвал имаше своите нови храмове и поклонници, но те бяха капка в морето на стародавните вярвания, обичаи и суеверия. Боговете идваха в Пагания като търговци, отваряха кантори, продаваха своите благовония и си имаха цехови празници с тържествени процесии, без някому да пречат. По същото време (нашата Нова столица тогава още не беше и замислена) в Левитанската Марка и в долината на Табур яростна верска война обезлюдяваше земята. Пагания просто беше донякъде изолирана в неписаните си традиции на умереност и здрав разум.

В 212 г. на Анвал умря старият рустийски маркиз Гирон и синът му разпрати обичайните известия до паганските господари. Нищо не предвещаваше промени в живота на щастливо разделената страна. Нещата вървяха по реда си. От повечето дворове бяха отговорили с обичайните пожелания и вече бяха забравили, че някой е починал, защото далеч по-належащ беше въпросът за цената на кедровите греди в мелкийски сребърни монети на Голямата борса в Акдема. Най-добрият път за прекарване на огромните дървета от северните гори до Борсата беше и все още е река Кийа. Салджиите купуваха отсечените стволове от планинците, свързваха ги по десет или повече и се спускаха с тях по течението чак до морския бряг, където ги препродаваха на добра цена. Плащаха данъка си на рустийците там, където реката влизаше в техните владения и продължаваха надолу.

Граф Салдо от Фаран тъкмо тогава искаше да пусне на вода нови трийсет галеона за търговските си дела на изток. Флотилията му пътуваше през Симеония и Лата към Амвирион и далечните колонии на амвирците и му носеше баснословни доходи и благосклонността на Морския крал в Амвир. Графът, разбира се, не искаше да плаща за кедровите греди повече от абсолютно постижимия минимум и никак не му харесваше, че те се оскъпяват заради митото на Рустия. Тогава на някого от съветниците му дойде блестящата идея, че може да се спестят пари като се направи всичко възможно поне част от митото да потече към хазната на самия граф. Така че месеци след възкачването си новият маркиз Галрод бе неприятно изненадан от следното писмо на Салдо:

"Господине и скъпи братовчеде,
дълбоко скърбим за ненавременната кончина на царствения Ви баща. Той бе образец за всички достойни синове на общата ни родина, велик човек и мъдър крал. Изключителната му държавническа дарба му бе продиктувала да укрепи връзките между Рустия и Фаран и той бе осиновил тогавашния наследник на последното владение - Вашия любящ братовчед. Така покойният владетел не само изпълни с радост семейството ми, а и завинаги свърза двете съседни земи. Тъй като тези събития станаха четири години преди Вашето раждане, сметнах се за длъжен да Ви уведомя за законните си претенции към кралската корона и известно положение в Рустийския маркизат. Разбира се, не би могло и да става дума за пренебрегване на благородния Ви произход и затова, братовчеде, оставам убеден, че ще постигнем достойно разбирателство по този въпрос.
Салдо, граф Фарански, маркиз Рустийски и Крал на цяла Пагания"

Графът искаше висок дял от данъка върху речния трафик през Рустия и да му се отстъпи кралската титла, в замяна на което предлагаше да "подари" Рустия на Галрод и да предостави минимални облекчения на рустийските търговци в своите владения. Основанията му бяха повече от нелепи (по едно или друго време паганските владетели бяха осиновявали наследниците на съседите си в знак на добра воля, без това да е имало значение за приемствеността на земите им), а исканията му бяха направо нахални. Галрод продължи да се занимава с ежедневните си задължения и дори не сметна за необходимо да отвърне някак на обидата. Между паганийски владения не бе избухвал въоръжен конфликт от почти сто години. Останалите господари бяха изпратили формалното си одобрение за Галрод и той реши, че с това въпросът е приключен. Графът на Фаран продължи да се кичи с гръмките звания, които смяташе, че му принадлежат, но това беше само повод за съчиняване на банални остроумия между благородниците в страната.

Нужният дървен материал бе купен на старите високи цени и част от него вече беше превърнат в чудесни търговски съдове. Но, както често става с монарсите, пренебрегнатият претендент за богатство и корона продължи да упорства в смехотворните си амбиции. Той подари няколко от най-добрите си кораби за далечно плаване на Двора на Чайката в Амвир и получи благодарностите на Морския крал и всички негови адмирали, адресирани до "достойния Паганийски крал". Обръщението на далечните му приятели беше просто любезност, но то убеди графа, че е велик държавник, в чиито ръце е обединението на разпокъсаната родина. Родината и не подозираше за това.

Тъкмо тогава регентът на Марат Григорий, който след три години щеше да стане император, започна да ухажва царете на Тангридия, Левитания и Петракида, за да ги придума да се включат в неговия Всеобщ съюз. Кралицата на Рения вече бе приела предложенията на маратианите, а стигийската страна беше поела официалното задължение също да подпише договорите в седемгодишен срок. Сближаването на Григорий с далечните западни области представяваше интерес само за самия него, но споразуменията между Марат, Левитания и Петракида в Ориента сериозно тревожеха амвирионските власти. За да предотврати налагането на нова сила в източната част на материка и по крайбрежието, Дворът на Чайката се реши на твърди действия. Морският крал най-сетне сключи примирие с Петракида и се отказа от претенциите си към континенталните владения на царя в Петрака. По-късно дори се съгласи да не пречи на колониалното разширение на петраките по Тюленовия бряг. Предложи на левитанците изгодни условия за взаимна помощ срещу пиратството в Източния разлив. Но най-пряко уязви маратианския регент, когато призна размирния дук на остров Лата за римонски крал. Преди три десетилетия кралете на Марат бяха анексирали Римония и се бяха провъзгласили за маратско-римонски императори. Само в най-отдалечените крайбрежни райони и на острова местните владетели бяха останали лоялни към свалената династия. Официалното признание, че има друг крал на Римония освен императора, беше оскърбителен и след време се превърна в препъни-камък за отношенията между морската и континенталната сила.

Граф Салдо живо се интересуваше от тези далечни събития, защото все му се струваше,
че има начин да извлече от тях полза за себе си. Към 216 г. съветниците му вече бяха създали стройна доктрина за мястото на графа (според тях - краля) в общата схема на нещата. Владетелят на Фаран трябваше да стане инициатор на широк съюз на морските народи, за да укрепи връзките (и печалбите) си на изток и да получи по-сериозна подкрепа за претенциите си в Пагания. В кабинета на Салдо се смяташе, че господарите на околните области ще се хвърлят в краката му, ако той едновременно покаже решимостта си да води голяма политика (което не се бе случвало в Пагания от много време) и предложи на всички свои съседи изгодите от дружбата с Амвирион. Тези свои замисли претендентът виждаше като благородна амбиция да обедини страната си и да й донесе авторитет и богатство. Така че с официални послания "Кралят на цяла Пагания" се обърна към Морския крал в Амвир и "Краля на римонците от Лата" с желанието за вечен мир, приятелство и съюз с тях. Ефектите, разбира се, бяха катастрофални.

Григорий току-що бе станал император и страстно търсеше посока, в която да хвърли силите си за величието на Марат. След десетилетия на трона той щеше да основе прекрасен нов град, носещ името му, но засега виждаше себе си само като съдник на държавите и владенията на континента. Съвсем естествено, обръщението на Фаран разгневи великия монарх. След Амвирион, Пагания също признаваше дука на Лата за суверен в част от териториите на империята. Маратският посланик в Рустия се срещна с маркиз Галрод и му предаде недоволството на своя господар. Григорий заявяваше, че що се отнася до него, той смята Галрод за единствен паганийски крал и очаква от краля подобно отношение към целостта на маратските земи. Изразяваше съжалението си, че граф Салдо си позволява своеволието не само да се кичи с титли, които не му принадлежат, но и да раздава тронове. Накрая предлагаше помощта си, в случай, че Пагания не може сама да се справи с метежника. Последното предложение бе неприкрита заплаха.

Разтревоженият маркиз Галрод поиска лично да се срещне със Салдо, за да му изясни докъде ще доведе страната с амбициите си. Това обаче засили самомнението на фаранеца и той бе уверен, че братовчед му вече е готов да абдикира в негова полза. През цялото време останалите владетели на Пагания не обръщаха почти никакво внимание на ставащото.

В Лата и Амвир не бяха във възторг. Признанието на някакъв граф от далечна провинция с нищо не улесняваше положението на бунтовниците в Римония. Потвърждението на претенциите на дука на Лата трябваше да дойде от по-авторитетен източник. Григорий скъса дипломатическите си отношения с Морския крал, убеден, че скандалното поведение на фаранския нахалник е резултат от някакви сложни машинации на амвирионците. У един от пленените пиратски кораби в Разлива беше открито каперско писмо с разрешение да бъдат нападани амвирски и латски съдове, издадено от маратския управител на Мюни. Изтокът беше на ръба на войната. Само неутралитетът на Петракида и Левитания попречи тя да избухне още тогава.

Краят на безгрижното паганийско безвластие настъпи светкавично (но може би не и изненадващо за всички). Търпението на императора свърши, когато група противници на Всеобщия съюз в Стигия и Рения се свърза със Салдо и му предложи да застане начело на някаква си алтернативна Лига на западните кралства. Още преди той да бе имал възможността да приеме, властите в двете страни бяха затворили всички от "Лигата". Григорий изпрати до всички паганийски господари ултиматум, в който настояваше графът да бъде свален и хвърлен в тъмница, за да се свърши с действията му против целостта както на маратската империя, така и на тъй нареченото паганийско кралство. Разбира се, маркиз Галрод, който си оставаше законен титулярен крал, вече сериозно възнамеряваше да се разправи с вредоносния си съсед, но не можеше и да приеме повелителния тон на Григорий. Той изпрати в Марат дипломатично писмо, с което благодареше на императора за загрижеността му, обявяваше, че смята да сложи край на шумотевицата, вдигана във Фаран, но и намекваше, че всичко това си остава вътрешен проблем на Пагания, доколкото нейното единство и независимост съществуваха поне в абстрактен смисъл.

За всичко това вече бе късно. Пратениците на Галрод дори не бяха приети. Григорий обяви, че по линия на кръвта на прабаба си Елинер има право да претендира сам за короната на Пагания и провъзгласи, че взима полуострова под своя закрила до въстановяването на реда и закона. Потегли на югозапад право през териториите на стигийските си съюзници начело на Гвардейския корпус с всичките му драгуни (в онези времена те все още бяха въоръжени с пики, а не с мечове и пистолети). Стигна Рустия за две седмици и на маркиза не му оставаше друго освен да му предостави всичко необходимо и дори да продължи с него, оставяйки столицата си под управлението на "временен" императорски наместник. След още три дни гвардейците обкръжиха стените на Фаран. Графът може би щеше да се съпротивлява известно време, но амвирският консул честно му заяви, че не би могъл да очаква от Двора на Чайката нещо повече от политическо убежище. Така че градът капитулира без излишни жестове на храброст. Салдо действително направи опит да се измъкне с мисията на амвирците, но това беше очакван ход и хората на Григорий го заловиха.

Редът бе "въстановен", но войските на императора не си тръгнаха, докато Галрод не абдикира в негова полза. Григорий стана маркиз на Рустия и паганийски крал (без оспорвания) и за благодарност подари Фаранското графство на своя предшественик. Императорът прие клетвите за вярност на новите си васали, провъзгласи, че Пагания завинаги ще остане присъединена към короната на маратската империя заедно с Римония и си тръгна. Остави след себе си Органическия устав за новоприсъединените области, бирниците, окупационните части и наместника на Рустия, който получи по-подходящото звание вицекрал. После дойдоха проповедниците и Служителите на Словото на Анвал. Старите светилища запустяха, данъците скочиха, появиха се първите ангарии, а старите благородници ревностно спазваха клетвите си към новия властелин. С дървесината от Северните гори беше построен Западният флот на Негово Величество.

Размирникът Салдо беше провесен с главата надолу от донжона на собствения си дворец и оставен така в продължение на два дни. Някогашният граф по чудо оживя. Накрая го пуснаха, полудял, ослепял от стеклата се кръв и с ужасен морав цвят на лицето, да се скита на воля. За него се чуваше, че се появявал ту тук, ту там из Пагания. Сетне изчезна. Лъжесалдовци се появяваха на два пъти в Стигия и Рения, но и двамата бяха яки селяни с отлично зрение и напълно здрав разум.
*







Камарата на провинциите на Южна Римония
до
Н.В. нашия най-милостив господар Ерхад ІV, крал на Римония и маратски император

Ваше Величество!
Ние, законните представители на южноримонските провинции, като се събрахме на редовната си годишна сесия, единодушно прославихме милостта и справедливостта на своя несравним монарх. Възползваме се от случая и по повод дължимото от нас разяснение за разглежданите на сесията въпроси изразяваме преклонението и най-верноподаническите си чувства към Ваше Величество.

На тазгодишното си събиране нашата Камара разгледа два въпроса от изключително значение за цялото римонско кралство. На първо място се занимахме с честването на десетгодишния юбилей на Ваше Величество на трона на кралството и империята и сметнахме за необходимо отделянето на сумата от осем милиона златни марки от доходите на южните провинции за честване на щастливата годишнина. Това стана възможно благодарение на въвеждането на извънреден налог в цялото кралство и на добавените от членовете на Камарата лични дарения. От тези средства четири милиона предназначихме за дар към победните войски на Ваше Величество, разположени в нашите предели. Те с изключителна самоотверженост изпълняват дълга си и неуморно бдят над мира и спокойствието в провинциите. Два милиона определихме за отбелязването на годишнината - това са разноските, които верните поданици на Ваше Величество в Южна Римония с радост поемат, за да изразят по подходящо бляскав начин преклонението си към своя любим владетел, към короната и династията. Най-сетне един милион златни марки и владението Семина с прилежащата графска титла и званието "маршал на Римония" определихме за първородния син на Ваше Величество, Негово Кралско и Императорско Височество принца на короната Каран Ерхадиан. С тези решения, взети съобразно старинните статути на римонското кралство, нашата Камара изразява надеждата си, че е успяла да покаже любовта към най-милостивия монарх, която владее сърцата в Римония.

Освен с благородната задача да определи размера на сумите за отпразнуването на юбилея на Ваше Величество, ние, представителите на южните римонски провинции, се заехме и с още един значим въпрос от живота на кралството. Както Ваше Величество в своята мъдрост знае, латските пирати все още отказват да сложат оръжие пред победните войски на империята. Въпреки блестящите победи на сухопътните и морските сили под знамената на Ваше Величество, жалките островитяни превзеха пристанищния град на име Армида и все още го държат в своя власт. Вследствие на това четиридесет хиляди жители на Армидската провинция напуснаха домовете си и се разпръснаха из всички предели на кралството. През изминалата година данъци, налози, такси и глоби не са събирани от споменатата провинция и за да покрие така явяващия се недостатък в определените от Ваше Величество дължими от Римония на имперската хазна суми, генерал-губернаторът дук Маргус увеличи с осем на сто всички вътрешни мита в кралството. По същото време обаче, деветте мускетарски, артилерийски и райтарски полка, обсаждащи Армида под вещото командуване на храбрия маркиз Нарим, трети братовчед на Нейно Величество императрицата-майка, се превъоръжиха с годишните доходи от провинциите Каммада и Ахити, така че увеличението на гореказаните мита също се оказа недостатъчно за събиране на целия римонски трибут към короната.

По предложение на достойния член на нашата Камара, говорителя на сдружението на търговците на пшеница от град Крания, достопочтения Мерхал Самех, недостигащите милион и триста хиляди марки бяха събрани и предадени навреме на имперските реквизитори отново с личния принос на членовете на Камарата. След приключване на събирането на така наложилите се дарения в полза на короната великодушният генерал-губернатор се съгласи имущественият ценз за членство в споменатата Камара да бъде занижен с петнадесет на сто.

Като изложи горните факти, нашето тяло се осмелява коленопреклонно да моли Ваше Величество да намали с десет на сто трибута на кралството към хазната на империята за следващата година. Камарата заявява, че римонският народ, макар и с цената на лишения, би могъл да понесе оставащите деветдесет на сто, ако долуподписаните членове улеснят според възможностите си изплащането; прочее, тържествено се заклеваме пред Ваше Величество, че именно това и смятаме да сторим. Освен това смирено предлагаме помощта си на въоръжените сили на Ваше Величество като въоръжим на собствени разноски три местни доброволни полка, които да вземат участие в обсадата на Армида, така че да не става нужда идната година върховното командуване да изпраща части от другите краища на империята. Защото, макар и да високо да оценява неустрашимата храброст на непобедимите войски на Ваше Величество, мнозина стопани и гражданите в Римония трудно се справят с неизбежните щети от разквартируването на героите.

Като даваме израз на най-верноподаническа вярност, ние, долуподписаните представители на Южните провинции на римонското кралство, оставаме,
Ваше Величество,
Ваши напълно предани
и покорни на короната
служители.

(Следват подписите на предстоятеля на Камарата и на още двеста и двадесет членове и императорски рескрипт)

Рескрипт:
Канцелария на Всемилостивия, Най-справедлив и Непобедим
властелин и суверен,
Радостта на човешкия род,
господаря Ерхад ІV Григориан, Уста на Божественото слово, Велик крал на Марат, крал на Пагания, крал на Рения, крал на Стигия, крал на Табур и Рос, император на Верните в Словото.

До членовете на Камарата на Южните провинции на римонското кралство

Господа,
позволих си да препратя посланието ви в кабинета на Негово Превъзходителство Министъра на колониите и доминионите, защото прецених, че съдържанието му засяга по-скоро неговите преки прерогативи отколкото вниманието на Негово Императорско и Кралско Величество. Позволявам си да препоръчам на уважаемото ви тяло за в бъдеще да адресира посланията си с подобаващата точност и да спазва приетата титулатура на нашия общ монарх. Оставам,
господа,
с най-отлични към вас почитания

Подпис: Барон Герфин, Главен церемониалмайстор на императорския двор в Новата столица
*






Военен дневник

[Взето от по-долна част на ръкописа.]… Започна нещо невероятно, нещо, за което и досега не може да бъде намерено разумно обяснение. Това беше страховит момент, в който изпитахме целия ужас на войната.

Предишния ден разузнавачите се бяха върнали с уверения, че пътят напред е свободен и колоната навлезе в дефилето. Маршалът бързаше към Емира, така че не му беше останало време да прати планински следотърсачи по околните пътеки. Беше се задоволил с конното разузнаване, а то не беше открило опит за засада в самия проход. Разчитахме, че ще се задържим съвсем кратко по тези опасни места, след което ще излезем отново в равнината и в тила на основните противникови сили.
Влязохме в прохода със знамена, увити и завързани около прътовете. В колоната ни най-отпред се строиха пиконосците, защото маршалът смяташе, че в случай на евентуално нападение в теснините те по-добре биха се отбранявали от кавалеристите и дори биха пробили вражеска редица. Следваха арбалетистите и аркебузиерите, сред които беше и моята Испахска редовна рота. Зад нас идваха каруците от обоза, теглени от бавни волове и натоварени с всичко, което не можехме да носим на гръб. Конницата беше най-отзад. Маршалът беше по средата на пехотата и вървеше редом с тях.
Извън шума на преминаваща армия, не се чуваше почти нищо от обикновените горски звуци. Крачките ни заглушаваха проскърцването на дърветата. Липсваше ромоленето на поток и съвсем рядко можеше да се чуе птичи глас. Пътят се извиваше, беше стръмен, а на няколко места и доста тесен. Нуждата ни бе довела до места, където можехме да станем жертви на идеална засада, но явно врагът все още не подозираше за плана на нашия маршал.
От двете страни се издигаха величествени ели, чиито тъмни сенки падаха върху ни. Виждаше се съвсем тясна ивица лятно небе и всички се радвахме, че ни е спестена горещината на голото поле. Все пак, стръмният път ни караше да плуваме в пот. Конниците и обозните прислужници се подсмиваха на пъшканията ни, докато не премина заповед и те да се спешат и да слязат от каруците, за да не се уморяват излишно животните. Скоро нас ни досмеша от неумелия им ход. Войниците се радваха, когато видеха кълвач или катерица: смятаха го за добър знак. В един не толкова стръмен участък някой от стрелците запя и мнозина подехме припева, но бързо дойде заповед да не вдигаме излишен шум. Наистина, отвъд хребетите можеше да има въглищари, секачи или ловци, които да ни издадат на вражеското командуване и с това изненадата на маршала да пропадне.

Нощувахме на най-високата точка в прохода. Не палихме огньове. От обоза предаваха напред в мрака чували сухари и говеждо, а ние ги прехвърляхме, докато от челните части не съобщиха, че всички са получили дажбите си. След това имаше и за нас. Вода пиехме от манерките. От ръка на ръка връщахме празните торби и до нас достигаше тихото броене на прислужниците. Предавахме си заповедите от човек на човек по протежение на цялата колона и нямаше случай някоя да бъде недоразбрана или изопачена.

За естествени нужди войниците се катереха в гората на групички от по четирима. Шегуваха се, че това са отряди за специален обстрел. После всички спахме на самия път, там, където ни беше сварила заповедта за спиране, с оръжията до нас. Обозните бяха по-добре, те пренощуваха в каруците. Беше доста студено и един от стрелците ми си пъхна краката във войнишката торба, както беше с ботуши.
Стражите се редуваха една след друга. В края на четвъртата, когато още беше тъмно, часовите започнаха да ни будят. Маршалът обхождаше колоната. Спираше често, питаше за най-обикновени неща: имаме ли резервни тетиви, здрави ли са ни ботушите. Понякога даваше съвет или заповядваше да се поиска нещо от обоза. Когато тръгнахме, той беше в опашката, при кавалеристите. Всички бяхме мръсни и небръснати, но дрехите и оръжията ни бяха в добро състояние. Нямаше нито един болен, жаден или недохранен, а това са трите най-страшни изпитания за всеки войник. В обоза имаше двайсетина бръснари, които можеха да наместват счупено, да навиват развити пъпове, дори да събират вътрешности в някои случаи, а не само да режат крака и да вадят зъби, както е обикновено по време на поход. Още преди да тръгнем бях научил, че един от аркебузиерите знае как се вадят законтрени стрели и може да шие на живо с конски жили, така че бях пратил и него в каруците, вместо да го оставя да бие крак.

И този ден продължихме в прохода. Но беше по-лесно, пътят вече вървеше надолу. Около пладне откъм обоза се чуха гневни гласове и след малко напред беше пратен на бегом един чисто гол човек. Той отмина напред към пиконосците. Оказа се, че капитанът му го видял да гризе сухар на една каруца преди да е минала заповед за дневното хранене на крак. Така че заповядал да свалят войника, да го съблекат и да го пратят да върви пред цялата армия до вечерта.

[Два дни пропуснати. Следват само фрагменти.]
Хората продължават да се събират. Преди три часа от гората излязоха четиридесет пиконосци (малко от тях още имаха пики) и се втурнаха към позицията ни. Наложи се да използваме последните си муниции, за да отклоним противниковата конница от тях. Проклети хусари! Но не те са най-голямото ни притеснение. Новата артилерия…
[Лакуна в текста.]
… още не могат да щурмуват…
[Лакуна.]
Отбихме последната атака. Последните от обоза, които успяха да се доберат до хълма, казват, че маршалът е пробил подобно обкръжение на две левги северно оттук и знае къде сме. Не вярвам. Той беше в челото на колоната, когато започна първият картеч.
Ранените са много. Никой от бръснарите не е тук. Хирургът умря тази сутрин. Добре, че имаме вода наблизо, но колко…
[Лакуна.]
Пак се започна! Сега няма да щурмуват поне до сутринта, но за сметка на това ни засипват със снаряди. Как е възможно да имат такава артилерия! Кулеврините им бият на повече от миля, а още по-страшни са картечните оръдия. Още когато излизахме от прохода, а и сега… …ранените… …отляво… …никой не е знаел…
[Лакуна.]
… добро разузнаване или е имало предател… … малко вероятно…
[Лакуна.]
Свършиха. След малко ще нападнат. На светлината от пожара виждам цялото поле. Ще ги посрещнем добре. Ако ги отблъснем и сега, ще събера колкото са останали офицери, за да помислим за капитулация. Проклети оръдия!
Идват.
[Пропуснато място.]

Дневник на капитан от Испахския Амвирионски континентален корпус, от аркебузиерите. Открит в тялото след щурм на вражеска позиция източно от Емира. Инв. ном. 4739. На Н. В. Музей на артилерията.
*






Поученията на достойния Анвалорик

І. Парадоксът на свободата
Учителят Анвалорик понякога споделяше с нас някои доста необичайни и на пръв поглед противоречиви мисли. Повечето от нас тогава смятаха, че той ненужно се отклонява от единствената истинска задача на Служителите на Словото - а именно да възхвалява Небето и настоятелно да кара учениците да запаметяват заветите на блажения Пророк. В Дома на Книгите запазихме някои записки от беседите на Учителя. Ето един от по-достъпните фрагменти.

… Защо само ограничеността позволява достъп до безкрайното? Та това е толкова просто! Естествено е, че да си някъде, е ограничаващо, докато пълна неограниченост може да има само в това да си навсякъде. Но самата възможност да бъде навсякъде я има само този, който вече е някъде - тоест само ограниченият може да се надява да постигне неограниченост. Това е така, тъй като очевидно онзи, дето не е някъде, е никъде - сиреч или трябва да съществуваш поне ограничено, или пък изобщо да те няма. И доколкото само този, дето все пак някак го има (някъде), може да търси как да разшири своето съществуване, а онзи, който го няма (никъде), бездруго нищо не може, то става ясно, че възможността да постигне всеобхватност е притежание само на ограничения. Да си никъде е нищо, а не е същото като да си навсякъде, каквото и да брътвят неразумни мистици. Виж, да си някъде - това вече е стъпка към необятността.

ІІ. Притча за княза и мълчаливеца
Учителят Анвалорик веднъж разказа, че някога един княз се връщал с войската си от далечен поход. Вече бил близо до дома, затова знамената му се издигали високо, а рицарите от свитата с пълен глас пеели победен химн. Владетелят носел блестящи доспехи, а надризницата му била от пъстра лъскава коприна.
Както яздел начело на хората си, той видял, че малко напред край пътя е застанал някакъв служител на Словото с прашна роба и дълга пътна тояга в ръка. Князът почтително спрял, а с него и цялата конница. Сетне поздравил светия човек и го помолил за благословия. Онзи, може би потънал в съзерцание, не отговорил нищо и дори не погледнал към войската.
Владетелят почакал няколко минути и повторил молбата си. Но служителят изглежда бил толкова далеч от всичко земно, че навярно нито виждал, нито чувал нещо около себе си.
- Каква суета… - промълвил князът и продължил по пътя си с развети знамена.
*






Песента

"… Разследването установи, че
единствена причина за бягството на дивизиона
от заетата позиция е страхът."

Всички армии влизат в бой с песен. Това е толкова естествено, колкото са слънцето и водата. Офицерите крещят по войниците, изпадат в изстъпления от бяс, насъскват своите, викат им, че са орли, убийци, че насреща им има посрани баби, които само чакат да целунат желязото, за да се гътнат. Преди битка пълководците излизат напред и се подиграват жестоко един на друг или изпращат мъже от личната си охрана за показни двубои. Обикновено победителят жестоко се гаври с победения и преди, и след като го убие. В стената от щитове на пехотата хората пъшкат, пърдят, ръмжат и се плюят над щитовете. Понякога дори се шегуват. Войната изкарва наяве най-лошото и най-доброто от всекиго. Често най-доброто е черният дроб.
Просветените идват в лагерите и говорят за Пророка, но старите кучета, оцелели от няколко кампании, им обръщат гръб. На тях не им се мисли за войните от миналото и за славни подвизи, бляскави доспехи и внушителни победи на духа над тялото. Те искат кръв, искат унижението в очите на нещастника отсреща, искат да спраскат трътката на жена му, да строшат главите на децата му и да му вземат после бакърените съдове.
След войските се носи смрад. Но не е вярно, че откъдето е минала войската, е тихо. Съвсем не. Чуват се плачовете на изнасилените и недоубитите, хърканията на агонизиращите, плъзгащите се стъпки на мародерите. След армиите пътуват лешояди, разбойници, хора, търсещи мъст и нещо за дооглозгване от голямата плячка. Понякога, когато кампанията е особено мащабна и бърза, след последните от ариергарда се събират нови армии - това са не разбойници, а лоялисти на загубилата страна, отчаяни хора. Мъже и жени, останали без дом и семейство или напротив, успели да опазят нещо. Останали без крал и закон, лишени от човешко положение по силата на загубеното сражение.
Далеч напред са отминали блестящите челни части с техните победни химни и развети знамена. Питали ли сте се защо авангардът винаги изглежда толкова красив? Ами защото непрекъснато подменя състава, ето защо. Малцината оживели от няколко сражения се издигат, когато висшестоящите им окапят по бойните полета. До вчера материал за ханджарите, те на свой ред започват да крещят по новаците и да им уреждат безплатни места в кервана към незабравимото минало, където сенките на славни храбреци… и така нататък.
Но най-странни и невероятни остават песните. Когато далеч в тила се заобаждат оръдията, когато последната молитва на новобранеца отляво е заглъхнала в мощното му насиране, когато до предната вражеска редица, зейнала с железни зъби насреща остават сто… шейсет… трийсет крачки, тогава всички реват маршовете си. Или по-скоро парчета от маршове, вълшебни думи, които трябва да те опазят жив и да превърнат оня пред теб в куп кайма. Всеки пее за смърт, за дим и гръм, за наебаната, нанизана на коженото и стоманено острие земя напред. А знамената се веят, плющят над частите като крила на жадни за кръв фалшиви богове, целите в надменни гербове, в кървава хералдика.
Първата редица спира песента, защото се бие, задъхва се, хлъзга се по лайна и карантии и умира. Пее втората. Сетне третата. Сетне вече нищо не се чува, защото войската напредва и попада в обхвата на собствената си артилерия, скрита удобно някъде далеч назад. А често заповедта за разсейване на огъня се забавя и гюллетата се пръскат насред марша на победоносните лъвове и ги превръщат в победоносни мърши. Някои от тях крещят известно време (нали още не са сигурни, че са мъртви - болката лъже) и така добавят припев към песента.

Има една армия, която промени това. Всеки войник мрази тази армия. Мрази я и се бои от сивите миши мозъци зад нея, от императора до последното подофицерче. Маратианите настъпват като всички останали, със знамена, с лъскави брони и дълги пики, с мускети във втората редица и с неподправена злоба. Но песента им не прилича на песните на останалите войски. В нея има нещо друго, което кара и най-коравите да се сепват. А това е моментът, в който сепването е смърт. Така и не успяваме да свикнем с гадната им песен. Първо, всички маратиани я пеят заедно. Мамка им, учат ги да пеят заедно в казармите, все едно са в храмово училище. Няма го при тях безобразният рев на всяка нормална войска. Не, те надвикват целия останал свят с проклетата си песен. И не пеят нещо нормално, като да речем познатото:

"Ще ви разпилееме червата,
ще изплюскаме главите ви в шкембе,
ще вдигнеме кралицата на кол,
на кола на магарето на полка".

Тия копелета мърморят някакво безкрайно оплакване, все едно майка плаче, че е задушила детенцето си през нощта. Все едно вълк вие за овцата, която току-що е удушил. Каканижат, редят купища приказки на неразбрания си език и на човек сърцето му се къса като чува как тия, дето идват да му извадят джигера през носа, като че го жалят. Воят им покрива бойното поле и най-гадно е да пукнеш не просто с разпран корем, а на това отгоре да те изпроводят с това нетърпимо пеене. Понякога стари колачи, претръпнали, свикнали да отварят с лъжица глава на убит кон за закуска след боя, пияни за повече смелост при това, се разциврят като пикльовци и побягват. Веднъж побягнал от маратианите, такъв човек не можеш го върна под знамената. Не само че пак ще избяга, ами и ще повлече половината хора след себе си с приказките си.
Веднъж пленихме един маратиански щабен писар и го накарахме да ни преведе песента, дето така побърква войниците. Излезе по-страшна отколкото сме я мислили. Не знам дали е редно да я преписвам тук, но ако не е, командирите ще се погрижат да заличат думите:

"Имахте земята си, нещастници,
имахте си къщи и жени.
Тръгнахте насреща ни, нещастници,
и няма вече кой да ви прости.

Жалим за вас, нещастници,
смъртта ще се гаври със мършата…

Излъгаха ви, жал ни е, нещастници,
че трябва да ви колим с остър меч.
Дано небето вземе ви, нещастници,
след сетната за вас жестока сеч.

Жалим…

Земята ще ви съжали, нещастници,
реките и горите все за вас
ще плачат, че, каквито сте нещастници,
достигнахте до сетния си час.

Жалим…

Простени да сте и от нас, нещастници,
не искахме да ви избием днес.
И сбогом, смели ни нещастници,
ще споменем, че паднали сте с чест.

Жалим…

Ще помнят имената ви, нещастници,
и вълк, и мършояд с търбух дебел.
Но за какво ви бе на вас, нещастници,
да знаем ние кой от вас бе смел?

Жалим…

Но, стига, краят ви, нещастници,
се вижда на върха железен, чер
на копието, дето днес, нещастници,
ще изтърбуши вашия джигер.

Жалим за вас, нещастници,
смъртта ще се гаври със мършата…

Това пеят маратианите насреща ни и срещу всички врагове. Такова нещо няма у никой друг народ, у никоя войска, колкото и жестока да е (а маратианите не са от най-кротките). Убиват те и те жалят, все едно си им нещо виновен, че си тръгнал на война за краля, плячката и родината. Сигурен съм, че първи в редицата побягват ония, дето им разбират езика.
Казват, че проклетият им император Манадан измислил тая гадост, защото много умеел да съчинява и искал да напише и нещо, с което войските им да плашат враговете. Ако е така, грешка няма, успял е. Но не вярвам да е бил той. Никой крал не може да натъкми такива думи и да ги направи на песен. Трябва да е бил някой страшен изрод от пехотата, някой оцелял от много битки, някой еднорък сержант, на когото след поредната кампания не са му дали имение в завладяна земя и е продължил с армията нататък. Дано дъжд не му капне на главата, ако е жаден, дано червеи да лазят по ръцете му, ако е гладен, дано земята да изхвърли трупа му, ако е пукнал!
*





Разказ от Дома на Словото

През последните години от царуването на Манадан старшите учители в Дома на Пророка понякога разказваха странни и невероятни неща един за друг пред нас, учениците. Това не повлия много нито на авторитета им като водачи към просветлението, нито на дисциплината в Дома, но все пак беше във висша степен достойно за удивление.

Ако разказаните истории са били в голямата си част неверни, защо тогава нашите почитани наставници са се очерняли един друг? Ако пък ли са били истина, как е станало възможно мъже с подобни деяния зад гърба си да бъдат приети на духовна служба и при това да се издигнат в нея? Сега, когато пиша тези редове, вече съм почти на възрастта, на която бяха достойните Анвалорик и Верданвал тогава и в ума ми идва обяснение, което в онези мои години на неопитност не можеше да ме осени дори по време на молитва. За двамата се знаеше, че дълго са служили в съседни планински села в Анстигония, преди да се върнат в столицата и да получат местата си на учители. В тамошните диви области се е зародило и тяхното силно приятелство. В това няма нищо неестествено: били са млади и далеч по-учени от цялото си обкръжение - в реда на нещата е било да се сдружат. Но дали освен мъдростта и вярата не са си споделяли и някои малки тайни, които младостта им е позволявала да си прощават лесно? Ясно си спомням, че нито единият, нито другият говореше за извършеното от своя съслужител с възмущение, а по-скоро с нещо като весело съчувствие, както когато става дума за лудориите на малко дете. Тук за минута спирам писането.

Сега продължавам, а ако някой от братята се запита защо съм спрял, ще призная: помолих се на блажения Пророк и на Вечния, скрит зад заветите му, да не съдят строго нашите някогашни учители. Неща, които могат да изглеждат непростими в голяма обител, където всеки знае стъпките на всекиго, сякаш не са толкова страшни в пустите места; там само небесният свод вижда делата човешки. Дори ще кажа: добре е, че двамата са признавали един пред друг какво са вършили, па макар и донякъде шеговито. Тук свършват моите безискусни размисли и започва повестта ми за една такава случка по разказ на достойния Анвалорик за почитаемия Верданвал, доколкото бедният ми ум си спомня думите, чути толкова отдавна.

По времето на прославения император Ерхад Трети Словото на Истината за първи път започнало да прониква в западните страни. Служителите пътували през проходите към големите градове на Стигия и Демарат, а по пътя си проповядвали в планинските села и обикновено се радвали на вниманието на местните жители. Известно е, че обитателите на горските области особено обичали да слушат за подвизите на Пророка и как той с изключителната си доблест и с верните си другари прогонил безбожните народи обратно отвъд морето. Сетне станало така, че Григора, синът на Ерхад, получил Анстигония като лично владение от стигийския крал и тогава просветените вече не просто пътували през онези земи, а започнали да строят храмове и да обръщат народа в истинската вяра. Ала, както често става в този наш най-несъвършен от всички светове, планинците посрещали учителите с уважение и им давали всичко необходимо за прехрана, но не се вслушвали в думите им. По високи върхове и скрити поляни продължавали да се издигат грамади на лъжливите богове. Стари жени разказвали небивалици на децата в колибите, а селяните винаги карали ковача да удря безмислено и силно с чук по наковалнята си, когато някоя жена раждала. А щом служителят идвал да порицае суеверието, простите хорица най-често го затваряли в някоя плевня, докато свършат нечистото си дело, а след това го освобождавали и гузно му подарявали по нещо.

Мнозина не знаели първите думи на Закона, а някои нито падали на колене пред знамето на Пророка, нито целували пояса на просветения в селото си. Имало дори такива, които не можели да кажат името на благословения Анвал и по нищо не се различавали от дивите си прадеди нито в ежедневието, нито във вярата, доколкото изобщо имали някаква вяра. Служителите обикновено трябвало сами да се грижат за украсата и поддържането на малките си храмове, защото от планинците рядко можели да очакват дарения или помощ. Понякога се налагало светителят да живее в самия храм или дори да държи там добитък, защото местните като правило нямали нищо против духовниците, но очаквали от тях да работят за прехраната си като всички останали. Разказвам всичко това, за да проумеете вие, които ще четете думите ми, в каква страна са попаднали моите достойни учители и колко трудно е понякога да се следва пътят на Истината. Днес, когато повечето народи и владетели следват вярата и почитат владетеля ни, е трудно да си представим през какво са минали първите проповедници. Затова заклевам ви, ученици, ако попаднете на вярната ми повест, не я оставяйте недочетена, а я проследете докрай и сетне размишлявайте над чудесата, които стават заради Скрития и Пророка, и ги прославяйте.

Прочее, имало и места, където хората вярвали твърдо, че служителите са способни да вършат чудеса с името на Пророка и затова по-често от обичайното се вслушвали ако не в проповедите, то поне в заповедите. Най-често това били местата, където се е подвизавал и основал храм някой велик учител, чиято мъдрост е била от помощ на планинците и споменът за него се е запазил у благодарните жители на околната област. В такава долина били пратени и тогава младите Анвалорик и Верданвал, току-що напуснали Големия Дом в Новата столица. Оставали още няколко години до възкачването на отдавна покойния император Манадан, когото и аз помня, но вече в последните му дни, когато беше безкрайно могъщ и безкрайно сприхав, а гражданите на столицата се подиграваха с постоянните му капризи и склонност да прогонва съветниците си в изгнание всеки път, щом си счупеше зъб… Но да не се отклонявам повече, а най-сетне да пристъпя към същината на разказа.

И тъй, Верданвал бързо си дал сметка, че се намира не в село на неверници, а тъкмо обратното. Затова съвестно си изпълнявал задълженията и се радвал, че е сред такива хрисими и разбрани хора, които съвсем не оправдавали дивата слава на планинския народ. Всичко това продължило до деня, когато пред дома му донесли един мъж с разцепена глава, който явно умирал. Изуменият служител попитал какво се е случило с човека и му било отговорено, че бил заловен от свой съсед да бере някакъв зеленчук в двора му. След което ощетеният стопанин, без да се забави и за миг, ударил нарушителя със секира по главата, а сега го водел пред просветения, за да го излекува той, ако може.

Като не смеел да си признае, че не е способен на такова нещо, нито пък да порицае убиеца за ужасното му престъпление, Верданвал се видял принуден да измисли как едновременно да запази уважението на явно опасните планинци и все пак да изпълни дълга си. Затова налял между устните на вече обзетия от гърчове страдалец маково мляко, с което облекчил последните му мигове. След това събрал селяните в храма. Там говорил дълго и казал, че несъмнено загиналият е бил виновен и съвсем заслужено е получил удара. На това хората започнали одобрително да размахват юмруци и да го поздравяват шумно, а бедният ми учител за малко щял да си загуби ума като разбрал при какви свирепи зверове е попаднал. Както обаче се оказало по-сетне, суровостта им се оказала само в обичаите, не в умовете и се проявявала рядко, а я уравновесявало огромно простодушие. Накрая Верданвал се осмелил да добави, че убиецът все пак трябва да се очисти от кръвта като изпълни поръчение на своя наставник във вярата. Човекът се заклел да го стори и тогава служителят му заповядал да замине за голямата обител на просветени в далечния град Нения и да не се връща без картима. Онзи бил неук и нямало как да знае, че картима се нарича състоянието на пълна незлобливост и неотмъстителност, възхвалявано от брата на Пророка. Освен това бил млад също като Верданвал и нямал семейство, пък и клетвата му била чута от всички селяни, тъй че след два дни напуснал родния дом. Както можете да се досетите, повече не се върнал. В онези времена пътищата вече били сигурни, тъй че ако не е влязъл в свада с още по-диви планинци в някое друго село, навярно е стигнал Нения… и е останал там да изучава с големи усилия пътя на божествената картима.

Междувременно селяните възхвалявали мъдростта на своя служител. Оказало се, че напусналият ги мъж бил доста буен и не особено способен да разсъждава ясно, та никой в долината не съжалявал особено за отсъствието му. Колкото до загиналия, той пък още от по-рано бил известен като крадец. Хората започнали по-често да идват в храма за проповедите на Верданвал. Както и преди, карали го да прескача по-дългите части от Закона и Заветите, но обичали да им разказва за живота на Пророка и неговите наследници, за чудесата и подвизите на стародавни учители и служители на Словото.
Така минало известно време и злощастната случка с убийството била позабравена. Верданвал все по-успешно проповядвал сутрин, преди хората да се разотидат по работите си. И докато говорел, понякога забелязвал, че една от селските девойки го слуша с особено внимание и вълнение. Да ме прости благословеният, но нали бил млад, учителят ми съвсем започнал да прескача Поученията за сметка на подвизите на наследниците на Пророка. Особено много се спирал на живота на просветения Еданвалин и подробно разказвал колко красив и млад бил той, колко гъста била косата му, как блестели очите му и други неща, чието място надали било в храма. А онова момиче все по-радостно слушало думите на служителя.

Веднъж, като бил вече напълно сигурен в простодушието на селяните, Верданвал им заразказвал как Еданвалин чрез свещено безмълвие измолил небесната благословия за племето на маратианите-ефтари. Говорил дълго и красноречиво и накрая попитал хората дали искат такава благословия и за себе си. А те, омаяни от убедителните му думи, веднага отвърнали, че нищо не желаят повече от благословията. "Щом е тъй," рекъл учителят, "всички си затворете очите, защото при безмълвната молитва се появява светлина, непоносима за погледа на друг освен на вече осенения от нея и ако я видите, ще ослепеете." След това заповядал на всички да се хвърлят по очи, да мълчат и да запушат ушите си с ръце, докато той не им позволи да се изправят. Изпълнените със суеверие и жадни по-скоро за обреди отколкото за просветление планинци веднага изпълнили нареждането. Тогава моят учител (дано Скритият и Пророкът се смилят над духа му) отишъл при девойката, вдигнал я от земята и й пошепнал да не отваря очи и да не говори, докато той не й нареди. После тихо я извел за ръка от храма.
Върнали се след известно време и Верданвал само с жест й показал да застане пак като останалите. Сетне високо извикал на всички да станат. Разказал им, че в безмълвие е измолил благословия за всеки от тях поотделно и всички заедно и им позволил да се разотидат.

Достойният Анвалорик така и не ни разкри дали е имало и други такива случаи на безмълвна молитва, което навремето ми изглеждаше както възмутително, така и вън от всяко съмнение. Сега си давам сметка, че и да е вярна, тази случка не може да се е повтаряла често, така че или моят учител рядко е оставал насаме със своята дива жена от планините, или е измислял и други начини да си осигурява усамотение, защото в противен случай вероятно сам би получил удар със секира от разгневен баща, брат или жених.
Нещо, което винаги ме е учудвало в тази история е, че никой от селяните не се е оплакал, че работите му не вървят кой знае колко по-добре след онази благословия. Никой не може да каже какво става в човешкото сърце, когато вярата намери място в него. Дали онези хорица не са се смятали наистина за благословени и не са си доказвали това всеки ден със силата на въображението? Или може би въпреки извършеното от Верданвал деяние Скритият все пак е благословил онези диви селяци, така че по-леко да понасят собственото си невежество и своеволията на младия си наставник. Кой знае?
Прочее, нека никой не смята, че одобрявам постъпките на достойния Верданвал в онова село. Той въпреки цялото си смирение, ученост и вяра явно е бил способен на някои далеч не подобаващи за просветен служител дела и ако изложих някои от тях тук, то е само за поука на младите ученици и за размисъл над безкрайната милост на Скрития и неговия Пророк.
Нека небесната милост и щедростта на владетеля бъдат винаги с нас.

Из "Записки за живота на просветените" от достойния Каранданвал,
отпечатани в Новата столица при Илдорикус Фалм
в двадесет и осмата година от царуването на господаря император Ерхад ІV.
*******

#6
Чесън

Чесън

    дама

  • Потребители
  • 687 posts
  • Gender:Not Telling
Ох, сладко е, искам да кажа - вкусно. Много ми допада да те чета. И особено тъй наречената проза - подадена така, насипно, ми се услажда като малки, вкусни хапчици.
Като гъби, пълнени с бекон и лук, поръсени с лимонов сок, запечени с кашкавал и подправени с магданоз, чесън, черен пипер и масло. Не е задължително да изядеш много, демек - не прочетох всичко наведнъж, но точно така обичам да хапвам :).

#7
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Най-вече с чесън :)

#8
sister of the elves

sister of the elves

    Зелен елф

  • Потребители
  • 754 posts
  • Gender:Female
  • Location:Страната на седемте реки
Много хубаво пишеш на английски! :thumb: Самите стихове са леки и приятни за четене и стихотворната стъпка си тече гладко. Red songs много ми хареса, има свежест в него. :) Manierist Love Song си го оставих за друг път, все пак няма да изяждам всичко наведнъж ;)

#9
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Много мило :) А за капак има и грешки в текстовете.

#10
sister of the elves

sister of the elves

    Зелен елф

  • Потребители
  • 754 posts
  • Gender:Female
  • Location:Страната на седемте реки

Много мило :) А за капак има и грешки в текстовете.

Не се безпокой, сигурна съм, че не знам английски и на половината, колкото ти знаеш. Така че да си призная - никакви грешки не съм видяла... :P

#11
Strider

Strider

    Скиталец

  • Потребители
  • 2954 posts
  • Gender:Not Telling
  • Location:Пущинака
О, Маноле! Posted Image
защото моят гарван е зелен

#12
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
О, Ева! :blush: :blush: :blush:

Ама чакай, аз мога и още да добавя... Тоя път малко преводи. Това са отдавна правени неща, де.





Запис от Англосаксонската хроника за 938 г. (от новоанглийски)
Битката при Бръмби

Ателстан, достоен вожд,
щедър крал, с етлинг Едмънд,
брата свой - род достоен! -
смаза в бой врага при Бръмби.
Род на Едуард, щит до щит,
с ярко знаме, с вдигнат чук -
тъй ги учи древна чест:
на полето да опазват
от крадци земя и дом.
В срам изгиват скоти там
и пирати вкупом мрат.
Сред полето храбреците
пот проливат!
Дор се вдигне слънце златно,
ярко светило високо да грейне,
ясна зарница, свещица Божа,
паднаха много мъже от Север
под дъжд железен; още и скоти,
породом скити, Марсово семе!
Воини смели, уесексци люти
от тъмно до тъмно разбойници клаха,
поваляха пленник с желязо калено.
Още мерсийци хич не спестиха
играта жестока на тия, дето
с Анлаф дойдоха през бурни морета
с кораби дълги в Англия мила.
Падат петима крале на полето,
цъфтяща младост прекършва мечът.
И също седем ярла на Анлаф,
моряци още неизброими.
Бързо побягват храбрите скоти,
бяха уж страшни за целия Север.
Грабна ги участ там, под земята.
Бързо спаси се морски владелец,
опази живота по на кораб дълъг.
И Константин, достоен вожд,
смело измъква кожата своя.
Старият Хилдринк не иска да гине
със свойта рода! Остави много
другари верни, изклани тука.
И син заряза той на полето,
с рани покрит: младият воин
с коси разпилени не иска да бяга
от боя кървав.
Вече Анлаф и Инуд Стари
не ще се дуят, че на полето
на дръзка храброст са надвили
под знамената, сред копия остри,
в ден за герои и люта доблест.
Вече видяха в червената нива
рода на Едуард!
Мятат се бързо на кораби дълги
жалки пирати по бурни талази.
Плават страхливо, бягат във Дъблин,
стигат брега си, нещастници клети!
Смели братя, крал и етлинг
и храбри сакси дома се връщат
с горда победа. Назад оставят
пир зловещ за мършояди.
Гарван стар със остър клюн,
ястреб смел, орелът бърз,
алчен пес и звярът сив -
горянин вълк гостят се там.
Нивга бой така жесток
не е воден в тоя Остров,
чак откакто тук дошли
от своя бряг сакси, англи
и надвили стари брити
с храброст страшна (тъй страната
ярловете придобили),
чак дордето в тоя ден
меч се вдигна. Тъй ни учат
древни книги на достойни
мъдреци.
*


Запис за 941 г.
Прогонването на викингите от Мерсия

Едмънд Крал, на англи вожд,
наш защитник, смел боец,
в Мерсия навлезе с бой
и пресече Уитуел,
още Хъмбър, бърз поток,
що отделя града пет:
Лестър, Линкълн, Нотингам,
също Стамфорд, а и Дерби.
В черно иго бяха те -
врат превили пред датчанин,
пес-езичник, зъл убиец;
пранги влачеха, додето
се прослави вождът царствен
и оковите строши.
*



Запис за 1066 г.
Трен за Едуард Изповедник

Едуард, на англи вожд,
сдаде дух на Бог Христос.
В Небесата нов светец!
Тук, в света, за малко бе
в облик скъп на мъдър крал.
Две дузини дълги зими,
властник щедър, управлява.
Вечно ведър, смел потомък
Етелредов. Той царува
и над уелсци, и над скоти,
още и над англи, сакси,
най-достойно, с мисъл блага.
Храбреците най-честити
все при него се тълпяха
с обич чиста във сърцата.
Добросърден беше кралят.
Ала после дълго време
той се скита, бе изгнаник.
Кнут дойде и сам прогони
Етелредовите рожби.
И години Кнут разсипва
кралството на тоя етлинг.
Но тогава се завърна,
царствен, вождът благороден,
от мъжете възхваляван.
Но дойде горчива Смърт
и отнесе краля наш.
Ангелите в Небесата
го приеха. Крал-мъдрец,
на знатен мъж остави той
кралството, народа свой:
Харолд смел, по вярност пръв,
а и могъщ; всеки миг
с душа и меч закриля той
дом висок и скъп покой.
*




Прологът на "Персевал или Роман за Граала
от Кретиен дьо Троа
(от оригинала)


Ето, Кретиен със право
воля графска изпълнява -
повест вярна той съставя,
Граалът в нея се прославя.

Ти зле ли сееш, малко взимаш.
Добра реколта за да имаш,
труди се над земя богата -
стократни ще ти са благата.
На нива суха и трънлива
и златно семе си загива.
А ето, Кретиен започва -
на толкоз плодородна почва
романа си посажда смело:
Уверен е във свойто дело.
На имперски пръв владетел,
граф фламандски, благодетел,
Александър надминаващ,
разказът се посвещава.
Онзи, казват, бил достоен,
ала графът с многобройни
качества го превъзхожда.
Александър съпровождан
от пороци бил големи,
що не са за графа бреме.
Той сплетници не обича,
хули и лъжи пресича.
И злословия не трае,
и измами - то се знае.
Честно съди, без притворство
тачи Църквата с покорство.
Подлеците ненавижда.
Че е щедър, туй се вижда.
По евангелските думи,
не със показност и с глуми,
с дясната ръка раздава,
лявата и не узнава.
Само който дар получи -
никой друг не ще научи,
а и Господ-Бог разбира,
Що в сърцата ни се взира.
Притчата това разкрива:
лявата ръка фалшива,
куха слава тук ще значи.
Дясната - какво обаче?
Дело хубаво, което
се не хвали до небето,
а Едничък Бог го знае,
Който с име Доброта е.
Тъй апостол Павел учи
(да го прочета се случи):
Бог в добрите ще живее,
те пък с Него ще се слеят.
Чуйте истината свята:
само зарад добротата
графът дарове раздава.
С никой се не съвещава.
Само щедростта си пита,
на сърцето си разчита.
Без съмнение тогава:
по-възвишен му е нравът
от на Александър древен,
който бил е вечно гневен.
Значи, Кретиен със право
воля графска изпълнява -
повест вярна той съставя,
Граалът в нея се прославя.
И по мъдра книга стара
римите си ще докара.
Чуйте словото красиво,
що сега ви се разкрива.
*



Староанглийски загадки от Екситърския кодекс
(от новоанглийски)

От душа и въздух, от живот лишен съм.
Враг ме посече, сетне потопи ме
във ведро студено. После на слънце
ме хвърли да съхна, додето опадаха
моите косми. Острие усърдно
на части ме стори. Кори ме затискат
и пръсти прехвърлят. Перо - птича радост -
ме с капки покрива, оре ми лицето,
както плуг - полята. После пие още
сок тъмнобагрен и отново сее
черното си семе. Здраво ме затварят
в дървени окови. С кожа ги обличат,
нея пък обвива майстор с пръсти сръчни
в скъпоценна дреха от сребро и злато.
Нека аленеят шарките по мене -
прелестно богатство - и само за радост
на учен да бъдат, на мъж любомъдър,
а не за неукия мъка несносна.
Смъртният, който към мене посегне,
той ще стане, знай го, с душа съвършена,
по-смел във борбите, с разум по-бистър
и благоугоден. С дух по-възвишен,
ще добие също и верни другари,
достойни и мили, любими и близки.
Слава ще добие, множество богатства:
радост ще познае, блаженство в живота,
от всички почитан, обгърнат от обич.
Разбра ли ти кой съм, на всекиго нужен
и тачен, и с име достойно и знатно?
(Книга)


Гласът - богатство мое - от гърлото излиза.
Певец съм прославен, главата ми е пълна
със звуци различни. Сладко аз пея,
зная сто извивки и винаги съм весел.
Певец съм стар и мъдър и вечер на човека
в дома утеха нося, когато в тишината
гласът ми се разнася. И всеки се заслушва,
внимава, с дъх затихнал. Узна ли мойто име,
на мене, веселяка? Аз шут съм по природа
и звънкоглас любимец, че само радост нося
на хората с гласа си и сладостна отмора.
(Славей)



Воювам с вълните и с морския вятър
съм често във разпра. Кога по земята
ме влачат, оставям бразда като рана.
Надвивам ли, здраво оставам на място.
А щом се помръдна, врази ме надмогват,
повалят и блъскат. Искат да потъне
туй, което пазя. Но крепък съм, храбър,
тежа си на място, дордето държат ме
камъни морски и здрави въжета.
Добре устоявам. Кажи мойто име!
(Котва)
*

#13
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Фенфикшън по една разкошна кампания, която изиграх с френските кръстоносци в Medieval: Total War. Много бях доволен от себе си тогава и седнах, та написах това нещо.


В име Господне започва грамотата на нашия твърде могъщ, страшен и величествен господар Филип, с Божията милост крал на Франция и Йерусалим и император на Константинопол.

По време на светия празник Благовещение, на двадесет и петия ден от месец март в хиляда двеста и третата година от въплъщението на нашия Господ ние, Филип, най-християнски крал, император и защитник на Светите земи събрахме френския двор на парламент във Венсан. И по време на този парламент раздадохме заслужени награди на благочестивите рицари, свещеници и поклонници, които с чисти сърца отидоха отвъд морето и твърде много увеличиха славата на нашия Господ, очистиха се от грехове чрез смирение и подвизи и защитиха пределите на християнството. Тъй като обаче мнозина от прославените доблестни мъже са далеч от нашия двор и трудът им в Светите земи и в империята на Константинопол не спира, решихме, че най-мъдро и полезно би било да пратим на всеки от отсъстващите грамота, скрепена с нашия печат, в която да са изброени даровете ни за получателя на споменатата грамота. Преди да бъде подпечатана, всяка от грамотите беше прочетена високо и ясно пред събрания парламент, потвърдена от принцовете, както и от високите барони, сиреч нашите перове във Франция и подписана собственоръчно от нашия канцлер, твърде почитания, знатен и учен монсеньор Жил, абат на Сен-Дьони, а и от нашия верен и многообичан съуправител, монсеньор Ангеран, виконт дьо Бувил.

Следва частното изложение за твърде храбрия и обичан от нашия господар, краля, монсеньор Пиер Туше, сеньор на Бейрут, маршал на Триполи.

На първия ден от месец август хиляда двеста и втора година от въплъщението на нашия Господ, който е и ден на светите първоапостоли Петър и Павел, храбрият, смирен и верен рицар Пиер срещна с войските на графа на Триполи в Сирия сарацинските бунтовници, които заплашваха, че ще завладеят графството. По това време графът, монсеньор Гийом д`Ипр, се намираше в Йерусалим като конетабъл на кралството, защитник на града и светините и маршал на войските, така че му беше невъзможно да се отзове на помощ на своите земи. А бунтът на сарацините беше голямо зло, защото можеше да стане така, че те да успеят да завладеят крепости и градове, и да извършат големи злини в графството, и да убиват, измъчват и унижават християните там. Но Бог, Който допуска премеждия, но не изоставя своите, не позволи това толкова голямо зло да се случи. Най-верният васал на монсеньор графа, Пиер, сеньор на Бейрут, като видя каква опасност се задава, събра с известия рицарите, сержантите и воините от графството и ордените от Акра, Триполи и Бейрут, и побърза да посрещне бунтовниците, преди те да са извършили каквато и да е жестокост срещу християните от страната. А сарацините бяха получили помощта на алхалифа от Вавилон и бяха добре снабдени с всичко необходимо и решени да завладеят графството за себе си. Техният предводител Рустем беше от старо и знатно потекло и се смяташе достоен да стане емир на Триполи, ако успее да превземе града и земите наоколо. Така че може да се види колко голяма беше опасността. Но щом двете войски се срещнаха, монсеньор Пиер насърчи всички да влязат в бой без да мислят за страх или предателство и сам препусна с баниерата и с хората си към знамето на безбожните сарацини. Вярата в Бог и доблестта му донесоха победа, така че в края на деня сарацините бяха напълно унищожени: войската им беше разпръсната и мнозина от тях бяха пленени, а други лежаха мъртви, повалени от ръцете на храбреците. Провидението насочи монсеньор Пиер да събере бързо всички от Триполи, така че като благородник и християнски рицар той е заслужил възхвали и награди за храбростта и мъдрата си постъпка. След като всички орденски и светски рицари и воини получиха своите награди още след сражението, редно е водачът на войската също да бъде почетен подобаващо за красивата победа, която позволи на монсеньор графа на Триполи да отбранява спокойно Йерусалим от нападенията на вавилонските и арабските безбожници.
И тъй, като се признаваме задължени на споменатия добър рицар Пиер за опазването на графството Триполи от смут, ние, Филип, с Божията милост крал, император и прочие, и като знаем, че новите завоевания отвъд морето трябва да бъдат отбранявани от мъже с доблестен дух, с настоящата грамота провъзгласяваме и посвещаваме този Пиер за владетел, защитник и дук на града и областта Атина в Гърция, който град беше завладян от въоръжени поклонници, принудени да воюват срещу гърците заради техните вероломни предателства. Заповядваме всички барони и рицари в Атина да признаят Пиер за свой дук по наша воля, да се закълнат на парламент, че ще му бъдат верни и да спазват добър ред в завладяната област, така че владението да не претърпи никакви щети от зложелателството на гърците. Нареждаме също монсеньор Пиер да замине при първа възможност след получаването на настоящата наша грамота за Атина и да възложи управлението на сеньорията си в Бейрут на свой довереник. Нека монсеньор Гийом, граф на Триполи, избере нов маршал на графството, който да изпълнява досегашната служба на Пиер с доблест, равна на неговата. Настоящата грамота беше преписана в три екземпляра, от които първият с печата и подписите е предназначен за монсеньор Пиер, атински дук, вторият е за канцлера, а третият е за съхранение в нашия кралски дворец в Париж.

Христос царува, Христос владее, Христос господства. Амин.

Дадена от нашия господар, краля, заедно с други грамоти във Венсан на този двадесет и пети ден на март, хиляда двеста и трета година от въплъщението на нашия Господ, в присъствието на прелатите, принцовете, перовете и бароните на Франция.


ФИЛИП, с Божията милост най-християнски крал на Франция и Йерусалим и император на Константинопол+

#14
DragonSlayer

DragonSlayer
  • Маяри
  • 1632 posts
  • Gender:Male
Маниак! :) Много ми хареса, супер приятно звучи, наистина се накефих на словореда, на специфичното изказване и на други неща, дето не мога да ги изкажа добре. Много ме накефи. Христос царува! :tooth:

Не е задължително да има смисъл във въпросите.
Това е задължително само за отговорите."

Сюзън Смърт


#15
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Маниак, мда :) А че царува - царува и още как :D

#16
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Italianising Sonnet

My fair Dame, my clear flame,
my bright immoral dream.
My heart is gone in your eyes' stream
that flows wild and untame.

Untimely was that tenderness
and bitter fruits has born.
But say not, pray, a word of scorn,
for my soul's in distress.

I know I should feel guilt and shame,
but there lies on my lip
the sweetness of your loved name;

so I am happy, and the tip
of my tongue yearns the game
of yours, and your teeth's grip.

*

#17
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Lazy Love Song

My dove, my joy, my more-than-friend,
I start my day like that:
for half an hour I pretend
that you lie in my bed.

Sometimes am late for work, my lass,
because I wish not wake
and leave you there without, alas!
embrace you, for Love's sake!
*

#18
Spec0

Spec0

    monster slayer

  • Потребители
  • 795 posts
  • Gender:Male
  • Location:sofiajun

Lazy Love Song

My dove, my joy, my more-than-friend,
I start my day like that:
for half an hour I pretend
that you lie in my bed.

Sometimes am late for work, my lass,
because I wish not wake
and leave you there without, alas!
embrace you, for Love's sake!
*

Не се занимавай, ходи си на работа и не стой в леглото сам ... :lol:
I'a I'a Cthulhu Fhtagn!!!

#19
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Парче от фенфикшън

Нали съм си залепен за Средните векове, а и обичам стратегии, нещо се запалих да правя фенфикшън по кампаниите си на total war. Ето едно парче. Има и още, но само ако се хареса, защото си е малко многословно. това са византийците с Алексий І, на ранен период.

Constantini Thornici Chronographiae lib. X., capp. XIII-XVII.
Константин Торник “Хронография”, кн. Х, 13-17.

13.
1. Тогава [Алексий І] Комнин вече се ползвал с доверието на всички във войската и безпрепятствено стигнал до царския пурпур. Стратиотите получили възнаграждението си и били разпуснати по родните си места, а наемниците варанги [варяги] и алани останали с василевса за още една година. А той, като отишъл в Града, заповядал навсякъде да започнат строежи на охранителни кули и укрепления по границите и да се вземат налози от селата, защото трябвало да плати на наемниците. Заклел се в дружба и вярност с различни западни народи – с венецианците, както и с норманите от Апулия, и също с унгарците. Родил му се син, младият Алексий, когото по-късно оженили за дъщеря на тавроскитския архонт [т.е. на киевския княз].
2. Назначил нови стратези на всички теми и след известно време, прекарано в подобни грижи, напуснал Града и отишъл на изток. Там заварил работите объркани и, по думите на трагическия поет: “без царски поглед всичко в миг застива”, защото в Азия турците още от времената на [Роман] Диоген били започнали да завладяват земи и градове, и да прогонват ромеите навсякъде, където им се удавало. Така че околните земи живеели в голям страх, защото не било тайна, че варварите искали да разширят властта си до Пропонтида и се смятали за по-достойни да владеят земи от ромеите.
3. Комнин свикал при себе си топарсите на азиатските теми и захванал да се съветва с тях, казвайки това или приблизително следното: “Ето, тези варвари дойдоха в дните на нашите бащи и отнеха от тях страната, и искат да продължат безчинствата си. Вашите домове пострадаха от грабежите им, които и досега продължават безнаказано. Е ви смятам за страхливци, защото знам, че срещу вас е изправен враг, колкото многоброен, толкова и лукав. Но ми се струва, че е дошъл денят да се отървем от нежеланите си и презрени съседи, както и да си върнем онова, което е наше по наследство. Нямаше да бъда така уверен, ако не вярвах, че Провидението ме е издигнало до пурпура с целта да принеса полза на ромеите и да възстановя целостта на държавата. Редно е да ми помогнете в това добро дело, защото съм ваш император и наистина грижата ми е първо за вас. От войната, която замислям, ще произлязат много изгоди, а опасностите са нещо, което трябва да приемем мъжествено, защото сме и мъже, и християни”. Така говорил той и повечето от топарсите и архонтите приветствали думите му, макар и не всички. Но така стоят човешките дела, че никога не може едно съгласие да е пълно.
4. След като говорил по този начин, Комнин се споазумял с топарсите да доведат на уречено място толкова хора, колкото можелии сам с аланите и варангите си продължил нататък. По пътя се стичали селяни и граждани от страната, носели на войниците хляб и други храни, каквито имали, и със сълзи молели императора да ги избави от тиранията на варварите. Той пък навсякъде обещавал да го стори и така преминал, както би се изразил Ксенофонт, толкова и толкова прехода по толкова и толкова парасанги, при това по пътя на оня стар и прославен анабазис.
5. Накрая Комнин стигнал мястото, където трябвало да го намерят местните стратиоти и началниците им, а то било недалеч от града, наречен Андалия. Там вече лагерували няколко хиляди от местните жители и го чакали. Като видял това, той не пожелал да се бави повече и да чака идването на всички, а останал на място само една нощ, след което продължил напред. И като бързал, скоро достигнал Иконион [Коня], където влязъл в сражение с варварите. Изглежда силите са били равни и победата дълга клоняла ту на едната, ту на другата страна. Но в крайна сметка авзонските копия надделели над скитските стрели и Комнин можел заслужено да издигне трофей на полесражението. Предводителят на турците, някой си Сюлейман, като видял, че губи града и областта, побягнал далеч от тези краища и се укрил в арменските планини. А императорът разделил войските между себе си и един от архонтите, [Димитрий] Фока, изчакал остатъка от събиращите се анатолийци и продължил да преследва враговете на ромеите на изток. Сам той влязъл в Едеса на реката, наречена Ефрат и пръв след прославения Василий отнесъл ромейските бойни знаци толкова далеч. Казаният Фока пък обсадил варварския предводител в някаква арменска крепост, където онзи загинал, без да може да стори нещо повече, за да защити завоеванията на бащите си. Така властта на ромеите се разпростряла далеч от морето, както в далечното минало, защото, казвам, изтекли дните на божествения гняв за прегрешенията на предишното поколение. Така че можем с Платон да речем, че божествената природа не познава злобата и омразата освен, разбира се, към беззаконието и безчестието.
6. По такъв начин се свършила турската власт в Азия, а Комнин сключил договор за приятелство с халифа на египтяните и арабите, наречен Мусталион [Ал-малик ал-Мустали І]. И двамата спазвали този договор през целия си живот, защото по същото време и онзи воювал срещу турците от юг и двамата царе се радвали взаимно на успехите си и често си изпращали дарове и пратеничества, за да се уверяват в здравето и благополучието на съседа си. Станало така, че корабите на ромеите свободно плавали до Александрия и в нашия Рим се стичли богатства и стоки от онези краища, както не било ставало от дълги години. За всичко това гражданите благодаряли на Комнин и го смятали за най-добър сред императорите.

#20
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Замислени, над нечии следи
навеждат се главите на схоларите;
така вървят нещата от столетия
и всеки дълъг път е вече извървян.
Да пишеш
за страст, за пролет във сърцето,
за блясъка във погледа на Някого -
това минава за изтъркано
в очите на изтъкнатите гурута.
Да страдаш от раздяла и да молиш
за милост и благоволение е толкова
клиширано, че може
единствено да се сравни с еснафската
наслада на профана-консерватор
из залите с полузабравени шедьоври
по музеите.
А би подхождало лицето ти тъй точно
на някой златен стар триптих с Мадоната
от майстори-бургундци, днес оставен
на милостта на групи от усмихнати
туристи с хищни фотоапарати.
Чертите старомодно правилни
и ясното чело, цветът съкровищен
в косата ти, извивката на устните -
за мене си остават, щом затворят се
вратите на музея привечер.
И тази прелест, по канон изваяна
си заслужава (конвенционално)
да бъде възхвалявана във стихове.




0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users