Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

Първи конкурс в "Скокливото пони"


  • Please log in to reply
5 replies to this topic

#1
Elven

Elven

    iPuh

  • Валари
  • 861 posts
  • Gender:Female
Основната идея на темата е на едно място да съберем всички работи на участниците. Ще поствам тук, каквото намеря, а ако някой от споменатите по-долу сам види темата и намери разказа си, нека го постне :) Кем, това си ти :Р

Ето и кратко инфо:

През ноември 2004та година в БГТФ обявяват Първия конкурс в "Скокливото пони", което тогава беше раздел за фен арт и фикшън, посветен единствено на света, създаден от Толкин. Конкурсът има за цел да провокира българските фенове да пишат повече. Идеята е всички разкази на участниците да намерят своето място в Библиотеката на Университет Арменелос. Януари 2005та година се награждават победителите.

Първо място
"Крилете на Надеждата"
--- Thingol

Второ място
"Маедрос"
--- АнарНирнает

Трето място
"Гибелта на Боромир"
--- Amarthil


"Съкровищницата на Саурон"
--- Miro
"Смъртта на Амрас"
--- Кемендил
"Дотам и обратно - приключенията на едно коте"
--- Mellindor
"Гибелта на Гил-галад"
--- Луз Терин Теламон
"За Гондор!"
--- Вега
"Андел"
--- Арвен
"Двубой"
--- ghostflower
"Гибелта на Лурц"
--- Annatar
The main thing in life is to know your own mind.

#2
Elven

Elven

    iPuh

  • Валари
  • 861 posts
  • Gender:Female
Дотам и обратно - приключенията на едно коте

Mellindor

Имаше някога едно Всевластно коте. Всъщност то не беше по начало Всевластно - роди си се съвсем обикновено в едно малко и далечно селце, съставено от трийсетина схлупени къщурки и много градини, с голяма река покрай дома на кмета, в която плуваше всякаква дребна риба.
Котето много обичаше своето селце. Там нямаше нито много деца, които да му дърпат опашката, нито пък кучета - тези големи, глупави животни, които все се бутаха да гонят котешкия род. Котето си имаше мили и грижовни стопани - те много го обичаха, хранеха го с риба, мляко и пилешки крилца, галеха го и му се радваха, а то все мъркаше доволно.
Така си вървеше живота на малкото коте, докато не стана Всевластно.
Как се получи така? - ще запитате. Ей-сегичка ще ви разкажа.
Както вече споменах, край селцето течеше една голяма, дълбока река. Тя водеше началото си чак от далечните северни земи и се вливаше много на юг, в Голямото море, за което нито котето, нито съселяните му бяха чували. В тази река от незапомнени времена лежеше едно малко съкровище - красив златен пръстен с чудодейна сила, който бе паднал от ръката на велик воин преди много, много години.
Тъкмо този пръстен намери нашето коте в един слънчев летен ден, докато си играеше с водните отблясъци, хвърляни от реката по пясъчния бряг. Както тичаше, устремено да настигне едно доста голямо слънчево зайче, котето се препъна в нещо и падна на земята.
- Ох! - измрънка то на котешки език. - Ударих си ушето! Ай, ай, ай! Не стига това, ами и зайчето изгубих! Как ще се върне сега то при Слънцето?
Котето разтревожено се огледа и - я, виж ти! - до лапичката му проблесна нещо красиво, кръгло и малко. "Ето го зайчето!" - помисли си глупавото коте, настъпи светлинката с възглавничката на лапичката си и й попречи да избяга. Но нали онова не беше слънчево зайче, ами пръстен, то се надяна на котешкото краче и не пожела да се махне оттам.
- Ха така! - измяука котето. - Сега няма къде да мърдаш. Ще те занеса на Слънцето, щом като си толкова лошо, че да й* избягаш!
Така и щеше да стори то, ако не бе усетило едно познато къркорене в стомахчето си. Беше гладно. С пръстена на лапа, котето изприпка до дома си, качи се на перваза на прозореца и замяука. Стопанката му скоро се показа на прага с паничка в ръка и го повика:
- Коте, коте, къде си? Мац-пис-пис-пис. Имам нещо за тебе…
- Тука съм! - каза малкто на котешки. - Ето, точно пред краката ти! Хайде, дай ми да ям, че трябва да занеса зайчето на Слънцето!
Но стопанката сякаш не го виждаше. Тя продължи да вика името му и да го примамва, но макар че котето си беше все там, тя скоро се отказа и се прибра в къщата.
- Но… не ме ли виждаш? - обърка се котето. - Аз съм тук, тук, защо не ми оставиш поне паничката?! Ехей! Стопанке!
Жената отново излезе от къщата, но този път държеше голяма пръчка в ръце. Огледа се намръщено и се закани:
- Няма да търпя тук улични котки, ясно! Да не съм приют за бездомни, а! Къш и да не съм те видяла повече! Където и да си! - и тя метна пръчката по посока на мяукането.
Малкото коте едва успя да избегне летящата към него сопа, като отскочи, преметна се през глава и застана на нокти с настръхнала като четка за прах опашка.
- Защо го направи? - ядосано изфуча то. - Та аз съм аз! Защо не ме позна?!
Котето не знаеше, но пръстенът на лапичката му беше вълшебен и го правеше невидимо. Много, много отдавна, един голям магьосник го беше направил, за да завладее света, но хората му го бяха отнели, за да се спасят. На свой ред реката го бе взела от хората, а сега той беше попаднал у малкото глупаче, което го мислеше за слънчево зайче.
Глупаче, което все още беше гладно. Котето заскита из селото в търсене на нещо вкусно и не след дълго попадна край склада за риба. По принцип много се боеше от големите хора там, защото непрекъснато го гонеха и му викаха, а веднъж дори бяха посегнали да го ритнат с тежките си ботуши. Но гладът е по-силен от всеки страх, а миризмата на прясната риба - твърде примамлива, затова мъничето реши да се промъкне в сградата.
Понеже то беше едно много възпитано коте, никога дотогава не се беше промъквало където и да е. Въпреки това се сниши и запълзя към открехнатата врата на склада, а хората вървяха покрай него, суетяха се и отминаваха - сякаш изобщо не го виждаха! Щом влезе в склада, котето сякаш попадна в една от своите най-съкровени мечти - заобиколено бе от тонове риба и беше свободно да яде, да яде, да яде - колкото си поиска!
Ето така, без да се усети, малкото коте бе станало Всевластно - защото за една котка Всевластие означава именно това: да има достатъчно храна, за да си напълни стомаха и никой да не й се кара заради това.
Котето успя да изяде повече, отколкото може да се предполага, че побира стомахчето му. После се протегна, измърка и се настани сред една купчина въжета. Там заспа сладко-сладко и засънува поле, пълно с риба. Шараните и сомчетата растяха направо от земята - точно като житото, от което стопанката му правеше хляба за млечната попарка. Котето припкаше в съня си, береше риба от стеблата, струпваше я на голяма купчина и после сядаше да я изяде.
Когато се събуди, вече бе дълбока нощ. Складът беше празен, хората ги нямаше и котето реши да се поразтъпче. Подаде главичка над въжетата и - о, ужас! - насреща му се озъби най-голямата и злобна муцуна, която бе виждало! Муцуната оголи редица жълтеникави зъби, нададе свиреп лай и се нахвърли срещу него. Всевластното коте изсъска, подскочи право нагоре и се втурна да бяга към вратата. Кучето, което се беше вмъкнало в склада за риба, не виждаше натрапника, но го подушваше, а за неговия род миризмата беше най-добрият водач. Подхлъзвайки се на полирания под, прескачайки купчини риба, столове и рибарски принадлежности, събаряйки всичко по пътя си, двете фигури като тайфун преминаха през помещението и се насочиха към изхода. На няколко крачки от него котето панически осъзна, че няма да може да се измъкне така - вратата беше плътно затворена. То приклекна, отблъсна се от пода и направи най-високия скок в живота си - стигна чак до закачалката, където заби нокти, за да се изкатери още по-нагоре. Песът се сблъска със стената, тръсна глава и погледна нагоре, където обонянието му подсказваше, че трябва да се намира врагът. Нямаше нищичко. Тромавото същество изръмжа и се настани под закачалката с намерението да дочака слизането на натрапника. Все някога трябваше да слезе, нали?
Котето обаче нямаше намерение да изостави убежището си. То най-спокойно се настани между шапките и шаловете, погледна преследвача си с презрение и отново заспа. Когато на сутринта отвориха вратата и намериха в склада голямото куче, хората го подгониха с крясъци и камъни, а после установиха, че то е схрускало почти половината от оскъдния им улов. Дори не им хрумна мисълта да проверят дали пакостникът е бил само един, или има и още някой - върху закачалката например. Така котето успя да се измъкне съвсем невредимо от това произшествие.

- Сега е крайно време да се занимая със Слънчевото зайче - каза си Всевластното коте.
То седеше край реката и тъкмо беше приключило със сутрешния си тоалет. Пръстенът, който блестеше на лапичката му, настоятелно напомняше за себе си и котето му намигна:
- Не се безпокой, Зайче. Аз знам накъде живее Слънцето - ето, виждаш ли, тя сега подава главата си над завивките и ще отиде да се разхожда из небето. Аз ще те занеса право при нея, за да не се изгубиш.
И котето тръгна на изток. Цяла сутрин вървя из полето покрай селцето, прескочи два дувара и претича през няколко двора, без да го забележат. По едно време подгони врабчетата в нивата на стопанина си и почти ги улови, но в последния момент те свариха да излетят. Котето не се разочарова и продължи пътя си, като все говореше на пръстена:
- Да, Зайче, ти си наистина необикновено. Сигурно Слънцето те е кътало като съкровище. Безценно съкровище, да, така ще да е било. Но не бива така да се отделяш от него, виж, сега трябва някой друг да те връща. Ами ако те беше намерила някоя кокошка? Ауууу, та те щяха веднага да те глътнат, толкова са лакоми! Глупавите кокошки! Да, Безценно, добре стана, че те намерих аз!
А пък пръстенът сякаш трепкаше на малката лапичката и на котето дори му се струваше, че му нашепва пътя. Но тъй като мъничето не разбираше много-много от речта на зайците, пък и знаеше отлично пътя, реши да не му обръща внимание и да продължава да върви все към Слънцето.
Както всички ние знаем, Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. Когато на сутринта тръгна към него, котето не знаеше, че вечерта посоката, в която ще се намира небесното светило, ще бъде точно обратната на тази, в която беше вървяло досега. Затова щом Слънцето започна да клони на запад, Всевластното глупаче направи един голям кръг, за да го последва и продължи така, докато се върна обратно до собственото си село.
- Я гледай ти, колко прилича тази къща на дома на кмета! - възкликна то. - А тази е досущ като склада за риба. Всичко ми е толкова познато! Гледай ти, Зайче, не е ли странно? Сигурно хората строят всички села по един и същ начин…
Котето пренощува отново в склада за риба, като за пореден път унищожи голяма част от улова на рибарите. Този път никакво куче не го притесни и то прекара една спокойна нощ. На следващия ден отново тръгна на изток и по пладне зави на запад, на по-следващия ден - също. Така измина цяла седмица и котето все повече се ядосваше на слънчевото зайче, заради което бе тръгнало на път.
- Слънцето сигурно не те иска, Зайче, след като непрекъснато ми бяга - сподели то един ден с пръстена на лапата си. - Затова, ако искаш, ще останеш с мен и аз ще те пазя да не се загубиш пак. Пък когато започнеш да й липсваш, Слънцето сама ще те потърси.
Изведнъж някаква тревожна миризма долетя до котето. То помръдна уши и пое дълбоко въздух, а косъмчетата по гърба му настръхнаха. Надушваше куче. Всевластното коте се огледа и не видя никого, но чувството за опасност все така витаеше във въздуха.
Внезапно храстите точно до него се разтресоха и с чупене и шумолене оттам изскочи самото куче. Беше същият пес от склада за риба, но този път отслабнал, покрит с тръни и мръсотия. Очите му бяха кръвясали, ръмжеше яростно и бе направо освирепял от глад. Всевластното коте не губи време за съскане този път - мигновено се втурна да бяга, за да се спаси от острите като бръснач зъби. Кучето обаче се опомни твърде бързо и бясно го подгони. Тревите и храстите шеметно летяха покрай двете бягащи животни и се сливаха в плътна зелена завеса. Песът бе по-бърз от жертвата си и скоро дотолкова скъси дистанцията помежду им, че почти успя да захапе котешката опашка. За щастие, точно в този миг пред котето се изпречи младо дръвче и то успя със сетни усилия да се покатери на най-високия му клон. Кучето залая отдолу, скочи и опря предните си лапи в стеблото, като с тежестта си огъна фиданката и тя заплашително се наклони над реката. Котето замяука жално. Сърчицето му щеше да изхвръкне от страх. Кучето умееше да го “вижда” чрез обонянието си, затова пръстенът изобщо не му помагаше със свойството си да го прави невидимо. Мъничето погледна водата под себе си, погледна и зиналата паст, която заплашваше да го глътне на една хапка. Нямаше накъде да мърда. Клонът, в който се бяха вкопчили ноктите му, се разтресе отново, после пак и пак… В един момент котето загуби опора под лапичките си, политна надолу и цопна в реката. Водата се заключи над него и то потъна като камък, дърпано от собствената си тежест.
В този миг пръстенът на крачето на котето се размърда. Гняв се разливаше по съвършената му форма и го нагорещяваше отвътре. По повърхността му блеснаха огнени писмена и той пусна лапичката, която бе сграбчил. Това малко коте бе твърде глупаво, за да го отнесе там, където той желаеше. Пръстенът проблесна за последно и тихичко потъна в дълбините на реката, където остана в очакване на следващия несретник, който щеше да го открие.
И тогава се случи чудо - мъничкото телце на котето изплува на повърхността на реката и се закачи на едно тънко клонче, което стърчеше от водата. Намираше се съвсем до къщата на кмета - в собственото си село.
Точно в този момент на брега седеше една жена и се взираше в далечината с копнеж.
- Къде си, мое коте? - мълвеше тя. - Защо избяга? Къде отиде? Нима не се грижех достатъчно за теб? Нима не те гледах като очите си?
Жената сепнато отвърна поглед от планините и се озърна към водата. Изведнъж извика, скочи на крака и нагази в дълбоката до кръста вода. За няколко секунди стигна до своето коте, взе го на ръце и го отнесе на брега. Мислеше, че е мъртво и сълзите вече напираха в очите й, но изведнъж мъничето се размърда и изскимтя немощно.
- Стопанке - каза то тихичко на котешки, - толкова се радвам…
Жената ахна от щастие и притисна малкото животинче към сърцето си, а после изтича с него у дома. Там го загърна с една хавлиена кърпа, нежно изсуши мократа му козинка и го положи върху меката пухена възглавница, която открай време му служеше за легло.
- Имам нещо за теб, коте миличко - с меден гласец изрече жената и сложи пред него пълна паничка с мляко. - Сигурно си гладно…
Тя го помилва по гръбчето и котето отърка главичка в ръката й. Беше си у дома!

И тъй, след време котето порасна и стана голямо. Вече не беше Всевластно, тъй като единствено пръстенът го правеше такова. Въпреки това си имаше стопанка, която го обичаше, не го гонеха кучета и не трябваше да краде, за да се прехранва. И никога повече не успя да хване слънчево зайче. Явно Слънцето си ги пазеше повече, след като бе изгубилa едно от тях.

_________________
*както всички знаем, Слънцето е от нежния пол :)
The main thing in life is to know your own mind.

#3
Кемендил

Кемендил

    Contemplator

  • Маяри
  • 2523 posts
  • Gender:Male
  • Location:Ye dirty oulde towne of Sofia
Смъртта на Амрас

Белите кораби си проправяха път през вълните, напред към мрачния хоризонт. Ендор вече бе близо и Нолдорите скоро щяха да стъпят на бреговете му, където ги очакваха само мъка и гибел. Амрас, който бе на един от последните кораби, стоеше на палубата, загледан в морето. Огнено червената му коса, която бе наследил от майка си, се бе измокрила от пръските на разбиващите се в кораба вълни и бе полепнала по лицето му.
- Амбарто... – Менеар, помощник капитанът на кораба, който бе и близък приятел на Амрaс, застана до него, полагайки ръка на рамото му – От часове стойш тук. Зная че не ти е леко, но се прибери в каютата и позволи поне на тялото си да се отмори.
- Сърцето ми е твърде неспокойно за да се отдам на каквото и да е почивка – отвърна Амрaс и извръщайки поглед обратно към морето, добави с по-тих глас – Макар да си чувал баща ми да ме нарича Амбарто, не това е името, което майка ми ми е дала. Умбарто ме е нарекла тя изпървом.
- Ала... това значи Злощастния – промълви Менеар.
- Да. Майка ми наричала и мен и брат ми Амрод с името Амбаруса, що значи Червенокос, но баща ми желаел да имаме различни имена и тогава тя ми дала това име. Ала баща ми не харесал и него и затуй ме нарича с името Амбарто.
След като каза това, Амрас замлъкна задълго. Менеар видя, че от съветите му няма да има полза, а феаноровият син като че ли предпочиташе да бъде сам, и се оттегли. И действително Амрас имаше нужда от спокойствие, защото много мисли глождеха ума му, а той трябваше да вземе решение. Едва щом някъде от предните кораби се чу вик, оповестяващ наближаването на сушата, той се огледа и като видя един млад елф, който също стоеше на палубата и гледаше с копнеж напред, го извика при себе си и му рече:
- Отиди при капитана и му кажи, че се готвя да отплавам обратно.
Младият елф го погледна с изумление, не намирайки що да отвърне на тези слова.
- Върви – повтори му Амрас и едва тогава той се размърда, кимна несигурно и се отправи да изпълни заръката.
Амрас отново се загледа в морето, ала като мина известно време без да стане нищо и без да получи каквото и да е известие от капитана, той сам тръгна към каютата му. Щом влезе вътре, завари там елфа, който бе пратил да извести намеренията му, както и Менеар и самия капитан, които тихо обсъждаха нещо. Амрас заговори на капитана:
- Не получихте ли съобщението, което ви пратих?
- Получих го – отвърна той. – Но се боя, че това което искате е немислимо. Преди да отплаваме самият ви баща даде изрични заповеди нито един кораб да не се връща назад.
Амрас няколко мига не продума нищо, а лицето му придоби изражение разкриващо, че бе очаквал този отговор.
- Не задължавам никого от вас да се връща с мен – изрече той най-сетне. - Който желае да продължи напред, може да се прехвърли на друг кораб. Ала това трябва да стане скоро, преди съвсем да сме се доближили до бреговете на Ендор.
Гласът му бе тих и спокоен, ала твърд и не търпеше възражения. Капитанът се поколеба за миг, ала отвърна също толкова твърдо.
- Съжалявам, но изпълнявам заповеди директно от баща ви и докато аз съм капитан на този кораб, той не ще промени зададения му изпървом курс.
- Не ме предизвиквай да те сваля от поста ти – извика изведнъж Амрас, изваждайки меча си – Достатъчно братска кръв бе проляна и не желая да виждам още, камо ли по острието на моя меч, ала баща ми няма власт над мен и ако се опиташ да ми попречиш на всяка цена, ще ме принудиш да извърша нещо, което не желая!
Менеар не дочака отговора на капитана, а застана срещу Амрас и му прошепна:
- Почакай. Виждам, че си решил да се върнеш и няма начин да те разубедя, но чуй съвета ми поне този път. Ще имаш възможност да се върнеш и без да проливаш кръв, само потърпи още малко.
- Ако го сторя, ще стане прекалено късно.
- А защо тогава изчакваше чак досега? Можеше да спреш още преди да се качим на корабите. Никой не е последвал Феанор на сила.
- Никой казваш? Може и да си прав, не тръгнах с него насила, защото не възразих, когато трябваше. Ала и да го бях сторил, не мисля, че щеше да ме пусне. Когато майка ми научила за намеренията на бащи ми, тя отишла при него и го помолила да й остави мен и Амбаруса или поне един от двамата, защото Ауле й бил казал, че постъпките на Феанор ще доведат единствено до смъртта на него и всичките му деца. Баща ми, понеже знаел за думите на Ауле, се разгневил и рекъл, че ще вземе всичките си синове със себе си. Майка ми нямало що да стори, само отвърнала, че независимо от желанието си, Феанор нямало да отпътува с всички ни и един от нас няма да стъпи на Средната Земя. И ето, че е била права. Защото аз ще се върна. Съжалявам само, че не го сторих още преди да отплаваме, ала тогаз баща ми бе толкова гневен, че ме достраша да му се противопоставя. Огнен дух го наричат и той наистина е като огъня. Може да топли, ала и да изгаря. А духът му е тъй бурен и непокорен, че често може огънят да прерастне в пожар, а тогава изгаря всичко, що застане на пътя му.
Менеар погледна Амрас в очите и продума:
- Не желая да те спирам, още повече след това, което чух сега. Но пак ти казвам – почакай. Морето е твърде бурно за да рискуваш да поемеш целия път назад, при това управлявайки кораба сам. Скоро ще стигнем сушата и тогава всички ще слязат, за да отпочинат на твърда земя, включително и капитана. Ала с това пътуването по вода не свършва – още сме твърде на север и след почивката ще продължим на юг, затова корабите няма да се разтоварват и ти ще можеш да останеш тук през нощта, а щом всички заспят, да тръгнеш обратно. Ако някой попита, ще измисля някакво оправдание за отсъствието ти.
Сърцето на Амрас копнееше да се завърне при Нерденел и огънят в него още пламтеше, ала след малко той каза спокойно:
- Тъй да бъде. Ще те помоля само за още една последна услуга. Предай на братята ми и най-вече на Амрод и Маедрос, че винаги ще бъда с тях.
- Ще го сторя, имаш думата ми. Ала и ти направи нещо за мен. Дълъг път те чака на връщане, а не съм те виждал да затваряш очи от много време насам. Поспи, а аз ще дойда да те събудя щом всички други заспят.
Така и стори Амрас и въпреки тревогите в сърцето му, се унесе в дрямка, макар и сънищата му да бяха неспокойни.

Скоро корабите навлязоха в Залива Дренгист и хвърлиха котви в плитчините. Очите на всички бяха изпълнени с вълнение. Най-сетне бяха достигнали земите на Ендор и бяха близо до отмъщението, за което така копнееха. Пръв на брега на Лосгар стъпи Феанор, изпълнен едновременно с гняв и задоволство. В очите му пламтеше дивият поглед на ловец, почти хванал плячката, която е преследвал толкова дълго. Щом и останалите слязоха на твърда земя и устройха лагер, Феанор свика при себе си сина си Куруфин, както и някои от най-приближените си придворни и ги поведе към корабите.
- Провизии ли трябва да свалим на брега? – попита Куруфин – Или пък ще пратим част от корабите обратно да доведат някого от тези, що оставихме при Араман?
- Да пратим кораби? – извика гневно Феанор – И кого предлагаш да доведем? Само пречка ще бъдат тези, що оставихме! Страхливци и глупци, бягащи само от страх от правосъдието на Валарите, които щом стъпят на отсамния бряг ще забравят словата ми и ще ми обърнат гръб! Ще изгорим корабите!
Куруфин и останалите, що придружаваха Феанор останаха поразени от тези думи.
- Ала корабите още могат да ни бъдат полезни, а и дори не сме разтоварили провизиите – рече Куруфин. – А и какво ще стане с тези, които не прекосиха Морето с нас?
- За тях не ме е грижа! А ние ще ходим пеш. Сърцето ми тъй дълго копня да стигне тези брегове, че сега и не помислям отново да се кача на кораб.
Никой не възрази повече и скоро нощното небе бе озарено от червено зарево. Сякаш с кръв се обагриха облаците, което сякаш бе поличба за идните събития в Белерианд. Щом Феанор се завърна в лагера, извика синовете си и заговори пред безмълвните Нолдори, които гледаха смаяно горящите кораби.
- Сега поне съм сигурен, че никой страхливец или предател измежду вас няма да избяга обратно и нито един кораб не ще се завърне!
В този миг, обезумял, дотича Менеар и трескаво зашепна нещо на Амрод. След миг той се обърна към баща си пребледнял.
- Преди да опожарите корабите, не събуди ли брат ми Амбаруса, когото ти наричаш Амбарто? Защото той не би слязал да почива в лагера на брега, където не би се чувствал добре, а сега не го виждам сред нас.
Опитвайки се да скрие своята собствена скръб, Феанор изрече със стоманен глас:
- Неговия кораб изгорих първи – макар да не си пролича, на Куруфинве му бе трудно да говори, защото невидим юмрук бе стиснал гърлото му. Той сам бе поразен, защото макар да подозираше, че Амрас е таял желание да се завърне във Валинор, не предполагаше, че не е напуснал кораба.
- Значи майка ми с право е дала името на най-младия си син – продума Амрод, обърна гръб на баща си и бавно се отдалечи. Никой друг никога вече не посмя да говори за случилото се пред Феанор.
Менеар обвиняваше себе си за смъртта на Амрас и никога не си прости за съветите, които му бе дал. Ала не те бяха виновни за участта му. Амрас бе изгорен от пожара, разгорял се в духа на Феонор. И още тогава някой от Нолдорите започнаха да осъзнават същността на Прокобата, която тегнеше над тях.
The things one feels absolutely certain about are never true.

#4
Elven

Elven

    iPuh

  • Валари
  • 861 posts
  • Gender:Female
Андел

Арвен

Слънцето изгряваше зад Самотните дървета и с меко сияние огряваше влажната трева. Андел се събуди и погледна Рубинената кула пред себе си. Величествената й снага лежеше на няколко крачки от нея. Сякаш можеше да я докосне с ръка. Но не. Колкото и пъти да се беше опитвала, все не беше успявала. Сякаш някаква сила се надигаше при всеки неин опит да прекрачи прага на кулата. Надигаше си и винаги я спираше. Но това не можеше да продължава вечно, не можеше и тя го знаеше твърде добре. Все пак тя беше повелителката на това място. Тя се изправи леко, без да бърза, движение, което помнеше твърде добре, тъй като го беше правила в продължение на може би цял един човешки живот. През тревата пробяга уплашено някакво животинче, а в гората се разнесе писък на хищна птица. Тя се огледа. Нещо се задаваше от към края на гората. Нежно сияние окъпваше всичко наоколо, природата се бе смълчала в очакване, сякаш и тя го усети. И тогава тя го видя... Беше същият, какъвто си го спомняше, с нищо не се беше променил. Дори годините не бяха успали да изтрият усмивката от лицето му и неугасващият плам в очите му. Тя отправи към него поглед, изпълнен с надежда и копнеж, по нещо отдавна отминало, но не и забравено. Той също я погледна и се усмихна, с онази така топла усмивка, която само той знаеше. Вятърът разроши косата му. Той се приближаваше, вече беше толкова близо, че тя можеше да усети аромата му, да види ясните му очи, да усети ръката му на рамото си. И тогава той я прегърна. Това беше една от онези така далечни, но същевременно така познати, обичани и жадувани прегръдки, които те карат да забравиш грижата и мъката си и да ти вдъхнат надежда за живот.
- Мина много време - прошепна той. Тя леко кимна гледайки го в очите. Все още беше твърде развълнувана, за да говори.
- Какво те води насам? - попита най-накрая тя.
- Нима не знаеш? Тя се замисли за миг, намеше смисъл да пита, защото знаеше твърде добре, знаеше и чувстваше. От устата му се отрониха само две думи:
- Нося го... Тя не отговори, не можеше да помръдне, но след малко усмивка се разля върху лицето й, сподавен вик на радост и утеха, миг на една сбъдната мечта. Тя го гледаше със същият този поглед, само че сега се долавяше и нотка на решимост.
- Наистина ли? - попита тя, но беше сигурна. Да, истина беше.
- Нима не вярваш... Наистина. И тогава проблесна светлина. Толкова сияйна и омагьосваща. Пръстенът светеше на слънцето, което се подаваше бляскаво иззад облаците. Това беше пръстенът, който можеше да й помогне. Той беше тейното избавление. Беше чакала толкова много, че вече беше забравила дори колко.
- Ще успея нали? - попита плахо тя.
- Ако го искаш, ще успееш. Просто го направи. Думите му звучаха неискрено, но тя се вслуша, защото все още не знаеше.
Тя взе пръстенът с треперещи ръце и го постави на ръката си. Слънцето се отразяваше в малкато гравирана кула. Някъде се отвори врата, врата, която не се беше отваряла от години, врата в пространството, мост между два свята. Задуха вятър. Магия се носеше във въздуха. Пръстенът беше светил ослепително, после внезапно изгаснал, а сега беше станал невидим за окото. За един, единствен миг, вселената сякаш се преобърна. Звезди, слънца, планети се сляха в едно. И тя го почувства с цялото си същество. Чувството беше неземно, но същевременно реално. Сякаш усещаш, че това нещо наистина става. И то ставаше. После всичко притихна. Появи се само бледа светлина, която излъчваше топлина и спокойствие. Всичко това се вля в нея. Тя просто го почувства. Сега вече беше свободна, беше направила това, което трябваше. Вратата на кулата беше отворена. За да допусне нея. Вътре беше тъмно, но сребристи лъчи се събираха като ореол на частица от каменната стена. Там тя различи силуета на гравираната кула. Пристъпвайки напред каза:
- Вече всичко ще бъде както преди. Той пристъпи към нея и някак неестествено промълви: Знаех си, че ще успееш. Сега цялата тази тази енергия е в теб. Сега ще можеш да управляваш. Сега ще мога да бъда с теб и всичко ще бъде както преди. Времето минаваше и навяваше мисли за промяна.

~~~

Беше тиха утрин и както обикновено Андел се събуди и погледна през огреният от слънчеви лъчи прозорец на крепостта. През нощта не беше спала добре. Мъчителни сънища я спохождаха вече трета нощ. Нещо не беше наред и тя го знаеше. От както всичко се беше променило от елфският й взор убягваха много неща. Марах не й казваше почти нищо за плановете си. Често се затваряше сам в една от кулите и правеше нещо скришом. Беше станал повече от потаен, сякаш беше загубил доверието си към нея. Тя често се питаше защо става така. Спрямо мъжа си ли беше сбъркала или вината се коренеше в нещо по-дълбоко и неразгадаемо. Сякаш едва доловимо, но осезаемо отвън долетя птича песен. Навън долината изглеждаше прекрасна, дърветата се извисяваха гордо над склоновете на Великата река, а слънчевите лъчи описваха дъгички и се пречупваха през замисленият, вглъбен поглед на Андел.
Слизайки към залата на Лаулин, тя не спря да мисли за Марах и дълбоко в себе си, търсеше отговори на неразгадаемите си въпроси, превърнали се в загадки от странен характер.
"Иска ми се да поговоря с някого, сама няма да немеря изход. Пътят ми пред мен е неясен. Защо се получи така? "
"Ще получиш дарът да се справяш с това, което виждаш, усещаш и мислиш, ще се научиш да контролираш своите мисли и мислите на другите. Но трябва да бъдеш внимателна. Това е опасно оръжие. Сама ще трябва да се научиш как да го използваш и да го подчиняваш чрез съзнанието си, а не да се оставиш да попаднеш в негов плен. Ще трябва да се научиш и да не се доверяваш толкова лесно. Друго засега не мога да ти кажа, защото дори и за мен, пътят ти остава скрит. "
Думите на баща й още звучаха в съзнанието й. Беше отраснала с тях, но все още не се беше научила да владее докрай магията. Анвар и беше разказал в миналото, че самият Манве е предрекъл съдбата й. Все още обаче не можеше да намери сама отговорите и усещаше, че дори тези способности, които притежава, не са достатъчни, за да разбере скритият смисъл.
Слизайки по широките каменни стъпала, тя се взря в картините на предците си. Строгите им лица, гледаха замислено девойката и сякаш с поглед я коряха за може би неоснователното й съмнение, което таеше към Марах, а напоследък и не само към него. Но дълбоко в себе си, нещо казваше на елфическата девойка, че е права и не е трябвало да се доверява на Марах. Сякаш държеше в себе си, ключът към всички загадки, но не можеше да го използва. Андел реши да се поразходи из долината на Слънцата, обграждаща Великата река и да остане насаме с мислите си. На няколко пъти й се струваше, че я следят. Че я изпитват. Поставят на изпитание възможностите й. Тя не се боеше от евентуално изпитване, а се боеше от Марах, от това ,което правеше и от самото незнание, което я изгаряше. От злото, което той можеше да събуди. Като че ли за първи път, Андел почувства, че между тях никога не е имало доверие, а някаква негласна уговорка, че ще поддържат илюзията, че всичко е наред. Бавно слезе по стълбите и отвори голямата дъбова врата. Излизайки в градината и взирайки се в белия фонтан, опасан с рози и бръшлян тя съзря някого да се задава по пътеката. На строен бял кон, яздеше мъж, на който годините и бремето на живота, не бяха оставили видима следа. Изглеждаше усмихнат, но строгост излъчваха очите му, подобни на сини камъни в бистър поток.
Анвар - бащата на принцеса Андел се завръщаше.
Андел се взираше в дълбокото лице на Анвар. Не можеше да повярва, че го вижда. Чувстваше се като героиня на съдбата, която още не я осъзнава и не може да свикне с моментните си настроения и преживявания. Анвар прекрачи двора на Крепостта и слезе от коня си. Животното изцвили одобрително, когато Андел се приближи да го погали. Величествена му грива, блестеше на загадъчните, искрящи очертания на слънцето.
- Добра среща, дъще моя. - рече Анвар и прегърна дъщеря си.
- Татко, наистина добра и неочаквана среща. Не съм се замисляла и за миг, че пак ще се срещнем.
- Не можем да предвидм съдбата си и това, което ни готви. И аз не съзрях този момент на нашата среща в мислите си. Но той се случи. Значи е трябвало да стане така. И това ме радва неимоверно много и се надявам, че и при теб е така.
- Разбира се, че се радвам да те видя татко. И тя го прегърна топло.
- Не си се променил. Все още говориш с гатанки и загатнати слова.
- Научих се да вярвам, че в тях се крие мъдростта. - Анвар се усмихна и погледна Рубинената кула, която гордо се извисяваше над Крепостта и с блясък се открояваше насред панорамата от гъсти дървета , необятните Аландски планини и носеше някаква осезаема носталгия за морето, останало далеч на север, откъдето бе пристигнал заедно с коня си Ветроструй елфическият крал.
Сетне погледна Андел и се замисли. Дъщеря му се беше променила. Не че в това имаше нещо лошо, напротив тази промяна му харесваше, но и същевременно го тревожеше. Защото тя не беше още готова да се промени. Не беше наясно със себе си Тя не познаваше тези, които си мислеше, че познава, както не познаваше и себе си. Беше сложно. Трудно за Андел да го разбере. Или по-скоро трудно на един баща да го обясни на дъщеря си.
"Тя още не е готова за това, но скоро ще настъпи моментът." Анвар повика един от пазачите на Крепостта да се погрижи за Ветроструй и заедно с Андел се отправи към дългите стъпала на тази колкото и негова, толкова и непозната нему обител.
"Нещо ще се промени тук" - промълви елфическият крал, докато Андел отваряше голямата дъбова врата и приканваше баща си да я последва. Слънцето бавно замираше и залязваше без да остави знак зад ясно очертаващите се силуети на планините. Някъде в двора изцвили Ветроструй, очевидно доволен от ласките и доброто отношение на пазачите.
Двамата елфи влязоха в залата на Лаулин. Андел погледна към баща си и усети породилата се сякаш скорошна промяна в погледа и изражението му. Анвар огледа залата. Слънчевите лъчи на отиващия си ден се процеждаха през големите прозорци и хвърляха очертания върху дъбовите маси, извезаните гоблени по стените, красивите кристални вази и фантастичните фигури, всяка от които представяше по свой уникален начин някакъв митичен сюжет. Безброй птици пееха чудните си, омайващи песни и надничаха иззад позлатени клетки. Наоколо непрекъснато шареха прислужници, готови да обслужат своята владетелка, а също така и завърналият се Анвар, който не бяха виждали от времето, когато светът бе още млад.
- Много се променило тук, отккато за последно посетих двореца, Андел. - промълви Анвар. Ти също много си се променила и имам да ти казвам някои неща, които може би ще бъдат от съдбоносно значение. Или може би ти сама ще ги видиш и ще разбереш, че си била права... във вътрешните си преценки.
- Какво искаш да кажеш с това, татко? Понякога е трудно да разбера намеците ти. Скоро, много скоро всичко ще разбереш дъще. Мигът настъпва. Между впрочем къде е Марах? Трябва да говоря с него.
При споменаването на името на съпруга й, Андел неволно, но забележимо трепна и Анвар съзря това.
- Тук е. Всъщност работа над нещо от дни. Затворил се е в една стая на един от по-горните етажи. Ела, аз... ще ти покажа къде е.
Докато изкачваше с неохота сумрачните стъпала по пътя за стаята на Марах, Андел не спираше да мисли какво може да се случи при при срещата на двамата силни мъжи с несломима воля, характерна за елфите. Нарастващо чувство на страх от предстояща, надвиснала заплаха, следваше стъпките й и се вплете в сянката й.
През открехнатата едва забележимо врата се процеди и последната светлина на отиващия си ден. Сенки обгръщаха стените, а изгрялата луна, меко осветяваше стройната фигура, която сега изглеждаше почти слята със сянката на пода. Андел плахо влезе и се вгледа в очите на Марах. Неугасващият плам от изминалите години, от моментите, които бяха прекарали заедно, когато още имаха доверие помежду си и любовта им ги закриляше, пламъкът, който винаги гореше в тях сега беше сякаш изтлял и загаснал... завинаги. Промяната се чувстваше. Елфът не обърна внимание на посетителите, а продължи с присъщо спокойствие да разглежда пръстена, който сияеше в ръката му.
Тишината наруши Анвар.
- Добра среща, Марах! Но преди да дочака отговора му, мрак обви всичко наоколо. Стаята сякаш се завъртя и от небитието се появиха хиляди бляскави светлини и осветиха мястото, където допреди малко трябваше да се намира елфът. Но Марах беше изчезнал. На пода, точно където сноповете вълшебна светлина образуваха голям кръг, все още потрепваше пръстенът.
- Не се страхувай да го вземеш, Андел, защото той по право ти принадлежи. Сега вече трябва да си разбрала всичко... - каза Анвар и сложи ръка на рамото на дъщеря си. В очите й се четеш нескрита боязън, но пръстенът я привличаше с мистичната си сила. Както преди. Само че сега щеше да управлява сама, докато сенките на този свят не се сгъстяха, не я допуснеха до себе си и не я вземеха в прегръдката си.. завинаги.
The main thing in life is to know your own mind.

#5
exentaser

exentaser
  • Потребители
  • 100 posts
  • Gender:Female
  • Location:Благоевград
Много интересни неща :)

#6
Elven

Elven

    iPuh

  • Валари
  • 861 posts
  • Gender:Female
Аз вече спокойно мога да свържа заглавията с линковете към темите им, за което съм много щастлива, особено за разказа на Тингол. :)
The main thing in life is to know your own mind.




0 user(s) are reading this topic

0 members, 0 guests, 0 anonymous users