Jump to content

Welcome to Български Толкин Форум
Register now to gain access to all of our features. Once registered and logged in, you will be able to create topics, post replies to existing threads, give reputation to your fellow members, get your own private messenger, post status updates, manage your profile and so much more. If you already have an account, login here - otherwise create an account for free today!
Photo

One Day


  • Please log in to reply
10 replies to this topic

#1
Archibald

Archibald
  • Потребители
  • 425 posts
  • Gender:Male
"One Day" е песен на Uriah Heep, която нито е много добра в сравнение с другите им творения (измежду които голяма част граничат с гениалност), нито има нещо общо с това по-долу. Е, може би има малко общо... Най-вече върви по winamp-а в момента.


Събудих се една сутрин и се замислих. Таман да разбера за какво и на терасата се появиха някакви двама със зелени скафандри. Единия чука на прозореца. Махнах аз изкривения пирон, дето саквартиранта го писа за райбер и ги пуснах вътре.
- Здрасти! – вика другия. – Ние сме от бъдещето. Да ти се намира водка?
Имаше едно шише, уж го пазехме за събота, ама нали, широка балканска душа, как да не им услужа сега на хората? Пък и през ваканцията бях на село и взех две бутилки домашна ракия за непредвидени случаи.
- Имам. – викам. – Ей там, до изтърбушения калорифер. – соча на терасата.
- Жив да си! – рече тоя дето блъскаше преди малко по прозореца.
Взеха водката, рекоха “много здраве”, единия сръчка някакво устройство и изчезнаха.
Гледам GSM-а – осем часа. Скочих да стягам бумагите и да ходя на лекции, че както я бях подкарал в последно време щеше да ми отиде на кино висшето образование. Като излязох навън забелязах, че е обективно студено и взех да се чудя дали като на мен субективно не ми е студено не увреждам по някакъв начин Вселенското устройство. Въпроса обаче – труден, то си личи – и тъй изкарах до спирката в празни разсъждения върху него. Там ученолюбивите маси седяха да чакат автобуса, дето ще ги води до образованието. Идва 280-то, качваме се 280 човека и потегляме накъдето кара шофьора.
Аз стратегически се дислоцирах до прозореца и взех да се чудя за какво да размишлявам докато стигнем до университета. До мен един момък, сигурно колега (не знам защо, ама веднага му лепнах името Крюгер, макар че вероятно се казваше Ставри или Колю), явно преборен от сутрешната скука, взе да рисува нещо по стъклото, а то зима, вънка хладно, вътре задушевна обстановка и на всеки десет минути платното е готово за нов шедьовър. Нещо му дотегна по едно време и надраска набърза два кръга и една издължена окръжност между тях. Някаква баба, дето я бяха сплескали от другата му страна, взе да се възмущава.
- У-ууу, серсемин! Нехранимайко! Копеле! Какво е туй, а?! Какво е?!
Гледам аз и виждам, че много се ядосва жената, задето не може да разбере какво е нарисувано и решавам да обясня.
- Това, госпожо, образно казано, е кур. Тоест като хуй...
- А-а, и тоя! Отрепки с отрепки! Всичките трябва да ви приберат по затворите, хулигани...
Въобще не разбрах защо така реагира на опита ми да помогна, но сигурно ще е от национален характер. Млъкнах и се зазяпах през стъклото. От другата му страна – оживление, динамичност. Сетих се тогава, че от едно време насам чета Хегел и се хванах да обмислям екстензивния квантум. Това се оказа добро решение, понеже чак до университета се занимавах да го прекарам тоя екстензивен квантум през главата си на един път без да се запъна на някоя сричка. Не че се получи де, но дето се вика даже не усетих кога минахме през задръстванията.
Слязох от 280-то и веднага видях, че една плочка не си е на мястото. Преди всеки ден я улучвах и тя, съвсем справедливо, си отмъщаваще с плюене на кафява или черна вода по мен, а изведнъж – бетон, труп, не мърда, бе! Някоя я е наместил, ама как ли го е нападнала тая работливост? Рекох си, че има слънчеви изригвания и направо влязох в университета.
Вътре беше по-топло и се успокоих, че вече не мога да навредя на Вселенскто устройство с климатичните си капризи. Отсреща на коридора някакъв брадясал индивид си дереше гърлото.
- Ще го убия тоя! Само да го намеря и ще го смачкам!
Около него се насъбраха хора от интерес кой ще убият и смачкат, a аз вече бях видял, че е минало девет и бързам нагоре дорде още има шанс да си намеря свободно място в аудиторията.
Влязох таман навреме за една от последните седалки на третия ред – другите вече ги бяха окупирали. Гледам до мен една колежка и рекох да я питам при кой ни е лекцията, че мен вятър ме вееше на бял кон тогава, както споменах. Момичето услужливо, каза някакво име, ама аз не го чух по чисто естетически причини – преподавателя ще прощава че така го игнорирам, но подобна дивна хубост веднага ти привлича всичкото внимание. Природа, материализъм.
Влезе след малко и лектора, професор се оказа. Застана зад катедрата, рече нещо като “добрутро” и веднага отпочна.
- От субстанциална значимост е да се перцепира фундаменталността на теорията за трансценденталната аксиоматичност...
Веднага ми стана ясно, че тоя човек е много умен, щом ползва толкова сложни думи – а аз явно бях объркал специалността, щото като се записвах уж търсех нещо като за по-просто устроени характери. Нямаше смисъл да го слушам – на много дълбоко абстрактно ниво беше слязал още с първите пет изречения, та рекох да си уплътня времето по плитчините с малко художествена литература. Още преди бях напъхал в чантата един том на Хемингуей, тъкмо за такива случаи, та се зачетох. Чета, чета, обаче по едно време в главата ми се стоварва въпрос (ей така, както казват – от нищото). И блъска да излезе, гадината! Нямаше какво да правя, пуснах го.
- Господин професор... – викам аз - ... вие щастлив ли сте?
Преподавателя млъкна, изгледа ме все едно го карам да ми каже разстоянието между Земята и Нептун в дециметри и чак след малко се обади.
- Колега, да не сте пил нещо?
Знаех си аз, че е много умен този, как само зададе въпроса! Хем “не”, хем в минало време, хем “нещо” – висша философска спекулация, съвършена диалектика! Усетих аз обаче тая работа и реших да запазя многозначително мълчание, както би направил някой древен китаец. Професора ме гледа известно време озадачено и продължи откъдето беше стигнал.
- Хипотетично архетипа на изследваната квинтесенциалност е, както споменах, еманацията на гнесеологическата таксономия...
Колегите пишат, аз чета и тъй – три часа минаха толкоз бързо, че чак се уплаших колко относително е времето всъщност. Слязохме с един колега до столовата да се подкрепим след всичкото интелектуално бъхтене, тъй като, знае се, и най-гениалният човек ще се види в затруднено положение ако не хапва от време на време, пък какво ли остава за нас.
Взехме по една чиния с шницел и разни други неща (ще разбера аз някой ден какви са, дума давам), намерихме една свободна маса в дъното и захванахме с обслужването на отечеството любезно (дядо ми тъй вика на стомаха, ама подозирам че израза не е авторски негов). Сортирам аз гарнитурата на шницела с изследователска цел и таман бях съкратил възможностите за зелените части от нея до маруля, спанак, лапад, зеле и един широколистен плевел, на който не му помня името и колегата почна да се възмущава на висок глас.
- Ей това се казва “мазно”! Лой, вир от лой направо! Как може такова нещо?
Забелязах, че не одобрява именно шницела и рекох да му обясня, пък дано се успокои.
- Много лесно става – като омешат каймата я слагат в едни грамадни тигани с три пръста мазнина по дъното и така тя попива.
- Знам, бе! Ама как така?! Какво е туй нещо, а?!
- Шницел, бе! – викам аз и се чудя дали не бъркам нещо, че откак влязохме в Евросъюза може да се променили името на шницела.
Той обаче ме гледа с недоумение и като цяло ми стана ясно, че е открил пропуск в кулинарните ми познания. Замислих се аз тогава – днес си шницел, утре вече са разпоредили да не си шницел – а това дали някак променя вътрешната ти същност? За шницела не знам, обаче аз и колегата пъшкахме като астматици като привършихме и нямаше никакво съмнение, че това по някакъв начин е свързано с вътрешната същност на яденето.
Качихме се на предпоследния етаж, понеже там ни беше следващата лекция или поне аз така си обясних цялата работа. Пред вратата един друг колега ревеше срещу някакъв неизвестен субект, който в последствие разбрах че бил от Юридическият факултет (то затова сега се сетих за думата “субект”, иначе рядко я ползвам).
- Мъртъв си ти! В един камък живота буйства с по-голяма страст отколкото в твоята суха душа!
Тоя колега впрочем е (щях да река беше, ама е жив) доста буйна личност, така да се каже - творец. Веднага си личи по начина на изразяване. Музата му, подозирам, е щерка на донски казак или поне съветски танкист.
- Червеи ти ядат трупа и ти си мислиш, че си жив?! Ха! Плюя аз на такъв живот! Благоприличие, морал, авторитет – тия и други ларви, рожби на мекотелото общество, са изсмукали жизнените сокове от тебе. Останал си една черупка, дето бърка мляскането на червеите с гласа си. Пфу!
Този от Юридическия факултет се пули на словесния щурм и след малко без да каже нищо пое надолу по стълбището. От там обаче се чу нещо за някакви наркотици. Защо да не взима, рекох си, човещинка е, юристите и те са хора...
- Декаденс и деградация! – обобщи нещо бурния колега. – Махам се докато не съм се разболял от мозъчен ревматизъм.
На тоя човек съм му обещал като стане алкохолик да му давам пари за пиене, ама сега се чудя дали е било правилно така да казвам нещо в бъдеще време. Не се знае утре какво ще стане, пари може да няма...
Влязохме в аудиторията, а тя почти празна. Петнайсет-двайсет ентусиасти само. Дойде след малко и преподавателката (според един Иван туй било бабата на Тутанкамон, ама като знам че са го късали пет пъти по Древна история в Историческия, хич не му вярвам). После какво е ставало не знам - събудиха ме към шест часа, че щели да чистят в стаята. Реших че или съм заспал, или ония от семинара на Физико-математическия факултет в съседната аудитория са изтървали някоя време-пространствена дупка без да искат – случват се такива работи. Канех се да питам за всеки случай едната чистачка коя дата сме, но като видях че върти метлата като алебарда и праха бяга панически без даже да го докосват, спестих въпроса по здравословни съображения и направо поех към спирката. По пътя стигнах до извода, че и на този ден май не успях да допринеса много за образоването си, което от икономическа гледна точка не беше хубаво. Добре че нищо не отбирам от кейнсианската теория на заетостта, че иначе щях да си докарам главоболие от угризения (марксистите сигурно направо се самоубиват).
Качих се на 280-то, то почти празно и взех пак да се замислям дали не съм прескочил в паралелна вселена. Да, ама навремето като трябваше да чета по физика аз си драскотех картечници и логото на Motorhead по задната корица на тетрадката и сега как можех да разбера, ама научно обосновано, къде се намирам? Тъй размишлявах известно време и явно съм заседнал на някое особено трудно място, понеже в един загубих концентрация и чух разговора на двама души на съседните седалки.
- Всичко има смисъл. Навсякъде се съдържа поука. Нашата работа е да ги осмислим!
Тия думи ме развълнуваха душевно, но не бях сигурен че съм ги разбрал и реших да проверя за всеки случай.
- Извинете – питам аз – вие някога да сте си изсеквали сопола?
Човека нещо се стъписа, ама въпроса беше специално подбран – все пак много малко хора не ги е хващал грип през живота, а наскоро имаше и една епидемия, та даже беше актуално.
- Да. – рече най-сетне той и се усмихна по такъв начин, че не знам с какъв епитет да го изразя.
- И каква беше поуката от това? – питам аз и изострям слух в чакане да ми обяснят малко по-подробна концепцията.
Странна работа обаче – и той, и събеседника му нещо се умълчаха, притесних се дали не съм ги обидил с нещо – аз откак спрях да чета Кант въобще не спазвам законите за нравствено държание (преди това само не ги разбирах). Казах си че няма да стане човек от мене ако продължавам така и през останалия път обмислях нуждите на морално поведение в условията на човешка цивилизация. Голям проблем се оказа, много пространен. Малко преди последната спирка обаче се сетих за ядреното оръжие и относителността на човешката цивилизация и малко ми олекна на съвестта.
Замъкнах се до общежитието, отворих вратат и видях, че съквартиранта е вътре – него го нямаше няколко дни, кой го знае къде се беше загубил.
- Здрасти! – рекох.
- Ще ти дам аз едно здрасти, пиявица такава! – тросна се той изненадващо. – Сам ли излока водката, нали я пазехме за събота?
- Как сам! – възмутих се аз – за две години въобще не ми беше разбрал характера тоя човек. – Дадох я на едни хора, в голяма нужда бяха, виждаше се!
- Какви хора бе, бурсук?! Ний нали пак за хора я вардехме?! Тая марка в България никъде не я продават, купувана е във Владивосток!
Аз в училище географията направо я проспивах, понеже винаги я слагаха за първи час, ама знам че Владивосток не е другото име на Долно Камарци (а то това пишеше на бутилката, заедно с “домашна превъзходна”).
- Донесъл съм ракия, какво викаш? – контраатакувах аз. – Шийсе и пет градуса, може да тръшне и кашалот – това от разбирачи го знам!
- Кажи поне на коя я даде, да та...
- Не ги познавам, викат че били от бъдещето.
- Луд си, тебе трябва на Четвърти километър да те сложат на общежитие, не тука! – отсече съквартиранта, тръшна се на един стол и се хвана за главата.
- Абе луд съм... Ти откъде знаеш? – попитах аз учудено.
Той блее насреща и изглежда не се сеща какво да отговори.
- Аз съм нормален и ти казвам, че ти си луд! – присъди накрая.
- Как пък разбра, че си нормален? – попитах отново, че вече много се бях оплел в сложни мисловни конструкции – съквартиранта впрочем беше четвърти курс Философия.
Отговор не получих.
За тая вечер планове нямах, тъй че се хванах да изтегля някои песни на Висоцки, понеже отдавна се канех и все не оставаше време. Интернета обаче прекъсна към девет часа, после се оказа че комшиите на горния етаж яли гъби и единия решил да среже кабела, тъй като според него така подземните раси упражнявали контрол върху планетата. Съквартиранта се разпсува, щото чакаше да му се изтеглят някакви филми, рече да ходим да бием онези горе и едва успях да го усмиря. Не му беше леко на него – гаджето го заряза, баща му рекъл, че ако не си хване работа ще го остави да яде обелки от картофи, въобще вълчи времена бяха настъпили за личността му.
Кога стана единайсет часа – пропуснал съм и това. За миг пак се появи въпроса за оная време-пространствена дупка, но преди да се замисля върху него вече почти бях задрямал. Както винаги заспах убеден, че всичко е така, както е. Кога се беше изнизал и тоя ден...
Гледам и ти си заспал, хм...

#2
Mocking-bird

Mocking-bird

    заище

  • Потребители
  • 789 posts
  • Gender:Female
  • Location:Варна/София
:tooth: :tooth: :tooth: Много е добро
"Перото движи се и нищо на света-
ни сълзи, нито знания извечни,-
не би могло да го накара да задраска
словата, що написани са вече."


#3
Чесън

Чесън

    дама

  • Потребители
  • 687 posts
  • Gender:Not Telling
Искрено се позабавлявах :)

#4
Arwen_Evenstar

Arwen_Evenstar

    Vampire

  • Потребители
  • 202 posts
  • Gender:Female
  • Location:Planet Hell-Кърджали
Много хубаво наистина. :thumb:
I said I need you, does that make me wrong?
Am I a weak man, are you feeling strong?
My heart was blackened, it's bloody red
A hole in my heart, a hole in my head?

#5
Raini

Raini
  • Потребители
  • 13 posts
  • Gender:Female
  • Location:Пловдив
оооо,страхотна работа :bow: наистина е мн весело и добре замислено(и изключително увлекателно :closedeyes: )не може да се спреш да четеш,докато не дойде края :thumb:
[Само глупаците вървят със стадото,позволявайки едно безлично същество да ги води -Ла Вей]

#6
Mor_Hirill

Mor_Hirill

    Скиталка

  • Потребители
  • 200 posts
  • Gender:Female
  • Location:sofia/kardjali
Много ми е хареса. Поздравления :thumb: Точно такъв тип хумор харесвам. Зарадвай с някоя подобна твоя творба, плс!
...Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи...А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз...

#7
Костенурка

Костенурка

    24981

  • Потребители
  • 696 posts
  • Gender:Female
  • Location:Бургас/София
:tooth: :tooth: :tooth: Браво, браво! Ето затова обичам Университета. :tooth: Какво учиш ако не е тайна?
бакалавър, бакалавър! Ганева

Posted Image

#8
Menedhel

Menedhel

    Yeşil kuzgun paşa

  • Потребители
  • 4797 posts
  • Gender:Male
  • Location:Средешката крепост
Бедни, бедни хуманитари... Вярно било значи, че Тери Пратчет измислил Невидимия университет след визита в Софийския.
Машалла, четивцето е доволно добро!

#9
Мерилиън

Мерилиън

    граф О'Манов

  • Потребители
  • 695 posts
Изродско.Алма матер,пази се,идвам! :thumb:
Posted Image

#10
Archibald

Archibald
  • Потребители
  • 425 posts
  • Gender:Male
Ъ-ъ... добре. Мерси за отзивите, всичките са... неочаквани. Това нещо, поне 90% от него във всеки случай, е резултат от налегналата ме скука във влака на път за София, целия хаос е сглобен за има-няма 30 минути (после имаше малко по-дълга обработка, че да замяза нещо си де) и накрая не знаех нито защо съм го написал, още по-малко пък защо го постнах. И въобще не съм имал намерение да прославям Университета...
Whatever, радвам се че ви е харесало. :)

#11
Coin

Coin

    faolchu gray

  • Потребители
  • 659 posts
  • Gender:Male
Наистина много забавно! Posted ImagePosted Image Не обичам да чета от монитора толкова дълги неща, но в случая ми бяха нужни първите няколко изречения и след това забравих, че чета, сериозно Posted Image




1 user(s) are reading this topic

0 members, 1 guests, 0 anonymous users